„Седя си в парка и си мисля дали може Бог да се обясни чрез физика. Защото има един такъв непрекъснат диспут между религия и наука. И по някакъв начин темата, за която напоследък мисля е дали може двете неща да се обединят” – ето такива въпроси вълнуват едно 17-годишно момче, което не се определя като гений.

Валентин Помаков се смята по-скоро за „любознателен човек”. Интересува се и от чужди езици, но „физиката е първо място”.

„Аз се научих да чета на 5 години, още преди училище. Баба ми и майка ми се захванаха с мен с четенето, а баща ми с математиката. Може би тати е развил най-много в мен тази любознателност, защото той, учейки ме на разни елементарни математически операции, всъщност винаги ги представяше като някаква игра, като нещо забавно. И аз сам го търсех. За да продължаваме да играем”, разказва младежът.

10-ина години по-късно, тази игра се е превърнала в десетки медали от олимпиади по физика и чужди езици. И едно спечелено състезание, благодарение на което Валентин прекарва един месец в Германия, за да работи по международни проекти: „Това го определям като най-големия си успех не само на академично ниво, но и на личностно, защото хората, с които се запознах там, ме обогатиха безкрайно и до ден днешен контактувам с много от тях”.

А след няколко месеца му предстои литературно състезание в Берлин. По колко часа на ден трябва да учиш, за да си на това ниво?

„Не толкова, колкото хората очакват. Когато постигам някакъв успех, обикновено реакцията на хората е „Уау! Ти сигурно наистина много учиш. Което е така. Но повечето хора си представят, че аз седя и цикля над учебниците по цял ден, което изобщо не е така. Аз просто не правя грешката като повечето хора да си гледам телефона или да се разсейвам в училище, а да попия колкото мога повече информация. За да мога след това да си спестя време и да се занимавам и с други неща”.

Въпреки че Валентин знае толкова много за физиката и чуждите езици, това не го прави твърде самоуверен: „Аз съм много мнителен и никога не съм напълно уверен в себе си. И си казваш - добре, сега съм отишъл на това състезание и на него има 50 души, които са като мен, да не кажа по-добри от мен. От друга страна това е много мотивиращо, защото те кара просто да не спираш”.

Иска да завърши образованието си в Германия – физика с педагогика. „Аз искам да бъда преподавател, това е нещото, в което може би съм най-сигурен в живота си за момента. Аз не искам просто да се забия в една лаборатория, да гледам в машините, те да ми казват какво се случва там с разни частици. По-скоро бих искал да запазя контакта си с хората и това да е главното нещо и в работата ми. Защото се интересувам и от психология доста”.

Една от най-големите му дилеми е дали да остане в България. Сигурен обаче е в едно – не иска никога да губи вдъхновението си. „Защото за мен това е най-тласкащата сила. Аз непрекъснато си намирам някакви поводи да съм вдъхновен от нещо. И това придава смисъл на живота ми. И ако това загубя не мисля, че ще бъда аз. А, ето - може би затова се чувствам изключение”.