Седмица след Великден ще ви разкажем за един човек наистина докоснат от Бога. Той е свещеник по професия, но и изкусен художник. Той твори божиите думи на платното. За него рисуването е не просто хоби, но и дарба дадена му от Бога.
Започнал да рисува още като дете. Казва, че в училище по рисуване винаги имал шестици. И виждаме защо. Смятал, че пътят му е ясен - да стане художник.
Затова след като завършва, кандидатства във Великотърновския университет живопис. За щастие или нещастие обаче не го приемат. Това не го отказва и той започва всяка вечер да ходи със студентите да рисува. И понеже е на тяхната възраст никой не се усъмнил, че не е част от випуска. Така Николай подобрява уменията си.
По-късно отива в София и отново кандидатства с рисуване, но съдбата му изиграва лоша шега. И отново не го приемат.
И въпреки че е нямал успех с учението, отец Николай намира път към изкуството. Казва, че животът му нямало да протече по различен начин, ако беше завършил, защото църквата също винаги го е привличала.
И когато хората му се чудят как така „дядо поп рисува картини”, той не се смущава, даже напротив гордее се със способностите си и казва, че тя му е дар от Бога. И няма човек, който да отрече красотата и майсторството на нарисуваното.
„По принцип не е чудно свещеник да има и други дарби. Мога да дам пример с нашия патриарх. Той е един от най-добрите певци на църковни песни. Има издадени дискове с негови песнопения, от които ние се учим. Великият Ван Гог също. Доколкото четох в една книга, е бил проповедник. Изпратили го от църквата да проповядва и после станал художник.”
Когато влязох в дома на отец Николай останах без дъх. И съвсем не преувеличавам. Във всяка стая, на всяка стена и на земята имаше толкова много картини, че в един момент се чудиш накъде да се обърнеш и къде да гледаш. Погледа ми се спря обаче на една. Натюрморт. Може би единствения сред всички пейзажи. Ваза с красиви жълти цветя и една разрязана червена диня.
Тази разрязана диня и жълтите цветя ми напомниха моето детство и моето село – там, където всяко лято непрекъснато ядях диня с ръце, а се събуждах сутрин от петела и чуруликащите птички.
Погледът ми се спря и на една друга гледка – тази от прозореца на стаята, в която рисува отец Николай. Пейзаж, който можем да наречем „Пролет в село Джулюница”. Къщата, построена на хълм, има гледка към цялото село, осеяно в зелени, бели и други пролетни цветове.
Божествена, меко казано, гледка, след която въпросът: Откъде черпите вдъхновение за картините си... беше не само клиширан, но и крайно безсмислен.
В тази къща на хълмче в село Джулюница отец Николай живее заедно със съпругата си Силвия. Двамата се запознават в София на курс по рисуване преди повече от 20 години. Тя също рисувала тогава, но по неговите думи той я засенчил.
Силвия разказва, че когато се запознали той често я карал да му позира като модел и да я рисува.
Стояла часове наред и не ѝ давал да помръдне, докато не улови и най-малкия детайл на нейната красота.
Първо живели 20 години в София, където отец Николай казва, че бил заврян зет. Сега се споразумели: следващите 20 години да прекарат в Джулюница, пък после ще решат накъде.
„Тя ми е дружката в живота. Подкрепя ме. За да рисувам аз и да бъда свещеник, тя прави всичко друго. За да имам аз свободно време, тя се занимава с другите неща”, казва той.
Коя е любимата картина на майстора художник обаче? - Тази на църквата, в която проповядва.
Въпреки че е родом от Джулюница, отец Николай е свещеник в съседното село – Кесарево. Там той води служби всяка неделя, а иконите рисувани отново от него красят храма и смирено наблюдават всяко богослужение.
Изненадата ми беше пълна, когато видях красивата, сгушена църква, прегърната от бръшлян по цялата си външност в едно обезлюдяващо село. Там обаче отец Николай ми разказа, че мюсюлмани и християни живеят задружно и спокойно.
В селото има и джамия, но това не дава повод на селяните да се карат помежду си. Напротив. Всички са смирени и вярващи хора.
„По принцип хората се молят за здраве, но правилното и най-важното нещо, за което трябва да се молим, е вечният живот. Нали ни очаква вечния живот? От този живот зависи дали ще живеем добре в другия живот или зле. Дали в рая или в ада. И е много важно човек точно за това да се моли. Здравето не е толкова важно. Здравето...колкото и да е здрав човек, 200 години не може да живее”, казва отец Николай и допълва:
„Да радваш хората тук на земята, защото живота не е лесен. С нещо трябва да допринесем за радостта на другите хора. Аз допринасям с картини и с молитви, с църковни служби. Кой с каквото може, да допринесе за щастието и радостта на другите около нас. И ако всеки това прави, ще бъде много хубаво да се живее”.
И въпреки че една картина като неговите струва доста, той много често ги подарява. Казва, че няма по-хубаво нещо от това да видиш, че някой гледа с обожание неговото творение и тогава разбира, че някой наистина много харесва това, което прави.
Така беше и с мен. Отец Николай ми направи най-големия подарък – част от своето изкуство.
Натюрморта, който погледнах с възхита, вече гледам на стената в своя дом.
„Бог говори в Библията. Но Бог е направил целия този свят и ние копираме неговия свят по разбираем и смилаем за хората начин. Всичко хубаво е от Бога. Всичко хубаво, което създава радост на човек е от Бога”, казва на края на нашия разговор отец Николай.
Най-важното в този живот е да бъдеш добър към ближния и да оставиш нещо след себе си. Да си полезен на обществото. Било то с думи или картини. Отец Николай прави и двете. А вие?
