Историята на семейство Сапунджиеви е за силата да дариш органите след смъртта на детето си, за да спасиш друг, и за надеждата, че част от най-скъпото ти същество продължава да живее в друг.

На прага на 2010 г. 25-годишният Александър изпада в кома. Стефка и Иван Сапунджиеви губят внезапно своя по-малък син и също толкова неочаквано чуват от лекарите предложението за донорство.

„Трудният момент не е в решението. Трудният момент е да разбереш, че той няма шанс. И като знаеш, че не можеш да направиш нищо за него, за да го върнеш, по-добре някой друг да се върне, който да живее”, обясни майката.

„След този инцидент вече са сещахме назад в разговорите и те повече с майка си разговаряха на тая тема за евентуално донорство... Може би това ни тласна някакси, спонтанно и без някакви вътрешни разговори между нас. Може би ни е подействало по някакъв начин и си дадохме съгласието”, спомня си бащата.

„Просто си мислех, че това е неговото желание. Той съвсем наскоро преди това беше споделил, даже се шегува за мене за донорство вика – „А, от тебе кой ще вземе, на тази възраст”. И аз викам - ти какъвто си хубав, пък той ми вика - чакай де, те така не стават нещата. Шегувахме се, много се шегувахме”, разказа Стефка Сапунджиева.

Тялото на Александър е откарано за трансплантация в Университетската болница „Св. Екатерина" в София в новогодишната нощ на 2010 г. „Пожелах им приятен път и казах да внимават, това си го спомням. Като пристигнаха, един от лекарите се обади и каза „Внимавахме”, спомня си още майката.

Александър спасява четири човешки живота. Неговите сърце, бъбреци и черен дроб заживяват в телата на чакащи за трансплантация.

На прага на 2010 г. Ивка Ганчева получава втори шанс за живот. „Аз се готвех да ходя при мои приятели да празнувам и в това време ми звъннаха от Агенцията по трансплантации и ми предложиха – казаха, че има донор, и попитаха дали ще се съглася. Естествено, че не се двоумих”, сподели тя.

На следващата сутрин Ивка се събужда с черния дроб на Александър. „Знаете ли колко е хубаво, когато се събуди човек и види слънцето, колко се радва, че е жив, че може да се радва на живота, на децата, на близките си”, разказа жената.

За семейство Сапунджиеви следващата година е най-трудната. „С всяко отиване на гробищата аз очаквах да видя някакъв знак, че някой е отишъл. Телефонът звънне ли, гледам непознат номер - не. И ти се луташ, просто през нощта се събуждам и се стряскам - дали, дали?!? А може би трябва няколко дни след това среща с психолог, за да не се измъчват хората след време, като не знаят дали са живи тези реципиенти, дали са помогнали”, обясни майката на Александър.

Затова тя решава да открие поне един от трансплантираните. По неведоми пътища се сдобива с телефона на Ивка. „Аз казах „Обажда се майката на вашия донор” директно... И след туй казах, че няма да я безпокоя повече, че просто исках само да разбера как стоят нещата при нея”, обясни Стефка Сапунджиева.

Следват поредица от телефонни разговори, а после и първата среща. Тя е на 10 септември - дата, на която и двете жени имат рожден ден. „Аз тогава толкова се зарадвах, както се казва - все едно, че богове видях”, сподели Ивка. „Тя отдалеч вика - няма да плачем. Викам, че как ще плачем, а то вътрешно... Но радост и така”, допълни Стефка.

Между тях се заражда истинско приятелство. „Попита ме Сашко ядеше ли банани, кисело мляко. Пък ние вкъщи без кисело мляко и банани не оставахме”, разказа още Стефка. „Аз банани въобще не понасях. Киселото мляко само го ползвах за таратор или нещо подобно. Докато сега мога да седна и да си изям една кофичка кисело мляко. Предполагах, че може би той е обичал”, обясни Ивка. „Сега не знам, може да е съвпадение. Чела съм, че органите имат памет. Дали е така?! Не знам", признава Ивка.

За семейство Сапунджиеви мъката и днес е голяма, но признават, че разговорите и срещите с Ивка внасят в живота им радост. „Съдба, но в тази съдба трябва да намериш най-правилното решение. Според мене е така. Защото той е умрял, нищо не може да се направи. Органите му ще изгният, както плътта му. Защо да не ги дадеш, някой друг да зарадваш, да го видиш този човек как се усмихва, как се радва на деца?”, смята Стефка Сапунджиева.