Напоследък в информационния поток се появяват едни особени съобщения – „Патриархът и мюфтията посетиха Бойко Борисов в болницата”; „Църквата раздаде библии на всички министри по време на заседанието на кабинета”; „Президентът отправи призив към всички вероизповедания да отслужат молебен за мир, здраве и благополучие на българския народ”...

И докато се усетим, за пръв път от много време църквата се оказа основен фактор и играч в държавните дела. Присъства навсякъде – в Министерски съвет, в президентството, в парламента. Което принципно не е лошо.

Въпросът е, че мястото на църквата не е при институциите, а при хората. Затова тази настойчивост в комуникацията власт-църква може и трябва да бъде тълкувана и обяснена. Защо църквата е на високите, а не на ниските нива? Защото е по-лесно, защото е изкушаващо?

Да започнем с постъпката на Росен Плевнелиев, който събра при себе си главите на всички вероизповедания, за да им предложи молебен. Тя би могла да бъде разтълкувана по два основни начина – един положителен и един отрицателен. За да не бъдем черногледи, нека да започнем с положителния.

Президентът е институция с минимални правомощия, нещо като английската кралица, но за бедни. Той не може да намали сметките за ток, не може да вдигне пенсиите и заплатите, не може да спре самозапалванията. В несигурността си се обръща към църквата/църквите (играе на сигурно и затова – към всички налични).

Казва им – причината за срещата е отчаянието на българския народ. И ги моли да вземат те мерки, защото той не може.

Това е положителният поглед върху нещата. Негативният започва с въпроса – къде, по дяволите е държавата, че се налага да се намесва църквата?

„Протестите започнаха с паленето на сметките за ток, но за съжаление продължиха със самозапалвания на хора“, казва Плевнелиев. И е прав. За съжаление. Шестима души се самозапалиха, докато държавата се сети да направи каквото и да е. Било то и призив за молебен.

„Нека да се помолим да не се стига повече до крайности и до самоубийства, нека да се помолим с търпение и с човешко достойнство да преминем през кризата“, казва още президентът.

Уви, световната практика е показала, че преодоляването на кризата не става с молебен. Затова светската власт е отделена от духовната. Затова църквата има автономия. И затова докато едни се грижат за душите ни, други трябва да внимават за телата ни. Трябва да се грижат българският гражданин да се чувства добре в кожата си, в обществото, сред другите. А не да рови по кофите и да тегли кредити, за да си плати нереалната сметка за ток от 1000 лева.

Така че – негативният поглед изисква от институциите не да звънят на патриарха и да предлагат молебен за здраве, а да вземат мерки. И да, наистина, във всяка друга ситуация президентът би бил безгласна буква. Която има тържествена и церемониална роля и рядко – истинска тежест. Но не и в тази, когато целият кабинет е функция на неговата воля и неговата визия за преодоляването на кризата.

А ако тя включва само молебен, работата няма да свърши добре. Нито за нас, нито за него.