След серията от разкрития около далаверите в „Пирогов”, защо не си го кажем – всички сме наясно с дереджето в родното здравеопазване... с качеството на услугите, с „приветливото” обслужване, с източването на Здравната каса, медицинския алъш-вериш, здравния почти „рекет”, ниските заплати на онези, които ни лекуват и т.н.

От самото начало да си призная – не съм толкова навътре в здравните бакии, но за някои неща елементарната логика ще свърши работа. На очи се набива как всички, които си имат вземане-даване със здравната система у нас изглеждат недоволни – и пациентите, и медиците, държавата също. Но това някак си изглежда „в реда на нещата”, просто нещо изначално, като че ли, не е изчистено, формулирано, прецизирано и оттам идва разминаването между това, как трябва да бъде и как е.

Нали не сте очаквали нещо друго...

По света проблемът със здравето на хората е решен (или не е) по различен начин. Много често между отделните модели няма база за сравнение. От „безплатна” и всеобхватна, почти соц.-, медицина (с опашките пред кабинетите, евтините лекарства, но и усещането, че здравето е право, а не привилегия – справка: Франция, Канада...), до напълно пазарни отношения „пациент-лекар” (на принципа „получаваш, каквото платиш” със съответното съотношение цена-качество, като в някои западни и други не много западни държави).

И проблемът със здравеопазването не е запазена марка само на България и тем подобни. САЩ – страната, пратила човек на луната, се бори от десетилетия със здравната реформа и по ред причини, къде корпоративни интереси или поради дефицит на обществен консенсус, 40 – 50 милиона американци виреят без здравна осигуровка (по-точно застраховка, както е там). Но от дебата, завихрил се около опитите на президента Барак Обама да донесе любимата на онези, които му пишат речите „промяна” и в здравната сфера, напред излезе един въпрос, който може да се зададе навсякъде в развития свят.

(Една скоба - спомняте ли си масовата, направо истерична, ваксинация срещу свински грип с ваксина за обикновен, която „работела” и за свински – дали това пък не беше далавера с гаргантюански размери.)

Та въпросът, който се повдигна по време на дебатите отвъд океана и който звучи доста универсално е – Ако, като общество, сме успели да осигурим някакъв елементарен ред с полицията, гарантираме някаква национална сигурност с армията, гасим някакви пожари с пожарната и т.н., не може ли и да се лекуваме, поне от някои болежки, но гарантирано, без компромиси?

Здравен екзистенц-минимум

С други думи, когато има грабеж – полицаите пристигат, не веднага, но все пак идват, не с хеликоптер, но не и пеша, само с „Макаров”, но не с клечки за зъби. Който иска лична охрана, алармена инсталация, ток по оградата или ров с вода и всякакви такива екстри, може да си плати допълнително за тях. А когато има пожар – пожарникарите не се пазарят дали да изгасят само първия етаж или само покрива, в зависимост от това, колко е готов да плати собственикът. Т.е. налице е някакъв гарантиран минимум на предоставяните обществени услуги. И ако той е възможен, и работи в други сфери, защо да не се приложи и в здравеопазването. За да не се налага на лекарят да взема „бизнес” решения за елементарни манипулации, а да бъде воден от лекарска етика и професионален опит; за да не се чуди болницата как да източи касата – дали да пишат, че си лежал 10 дни, когато не си прекарал и един, или да ти правят кардиограма, когато просто си болен от грип.

(Втора скоба. Смял съм се много, когато мой познат в САЩ ми разказа, как през зимата излязъл навън направо от банята и настинал. В болницата обаче искали да го подложат на куп ненужни изследвания (естествено, за да източат застраховката) и когато се стигнало до там да му, цитирам, „влизат в задния двор”, просто решил, че е по-добре да си ходи болен, отколкото със свалено самочувствие.)

Затова и попитах – нали не сте очаквали нещо друго – ако здравето се превърне в търговия, пазарлък, ако почнем да броим спринцовките, да мерим бинтовете или да плащаме на лекарите на парче свършена работа – друго не може да се очаква. И уточнявам, никой не говори за сложните, скъпите, козметичните, пластичните манипулации, а например за раждане, апендицит, кариес – основни неща.

Че е скъпо, скъпо е!

Главният проблем, разбира се, е цената на здравето. Да, много е скъпо. Но по-евтино ли е за икономиката някой да не ходи на работа, по-добре ли е за всеки от нас да се занемари, защото не може да си позволи превенцията, лекарствата, прегледите...

И да – никой не иска да плаща, докато не му се наложи. Но мегдан има... всеки може да задели по още малко, когато е здрав, за да не се чуди откъде да го вземе, когато е болен. И ще дам пример с аналогична ситуация:

Имам чувството, че на всеки две години давам по 200 – 300 лева за ремонт по окачването на колата. То не бяха шарнири, накрайници, лагери, реглажи и всякакви други „френски” капризи. И всичко това заради ямите по улиците. А, бе готов съм да ги дам тия пари, за да оправим асфалтовите ями, ако ще си спестя нервите, разправията, времето, почерпката за Бат Жорко-монтьора. Готов съм да ги дам, разбира се, ако не потъват в други ями, от „шуробаджанашки” тип, а отиват по предназначение.

И както казах мегдан има: вместо да избирам екип – част от парите в осигуровки, вместо да купувам бонбони, цветя, уиски – част от парите в осигуровки, вместо държавата да си затваря очите пред сивата икономика, да си събира по-добре дължимото и от работник, и от работодател.

Може да задели още някой лев и бюджетът... така за превенция, което излиза по-евтино на всички, за по-достъпно лечение по-отрано, което ще спести средства от лекуване на по-сериозни заболявания.

И може би тогава няма да се налага на лекарите да се превръщат в касапи, въоръжени с шлосерска бормашина, или да се червят за някой лев под масата, а просто ще си свършат работата, за която са учили.

А, че е скъпо, скъпо е – и сега го знае всеки, който е ходил на лекар с желание да си тръгне жив и здрав. Знае го и държавата, нали нейните (нашите) пари се топят в разни схеми и стъкмистики. Разбира се, за да работи по-добре здравната или която и да е друга система за предоставяне на обществени услуги, трябва нотка дисциплина – мръсна дума по тези ширини. Ако я намерим у себе си, като общество, може пак да не постигнем панацеята, но поне ще спрем да я заместваме с плацебото.