Той е и голям художник, и дете, и личност, от която можеш между другото да чуеш нещо много мъдро. Той е Никола Манев. Повече от 50 години живее и рисува в Париж. Един от най-уважаваните художници във френската столица. Успехът и одобрението от капризната публика не го главозамайват. Непрекъснато се връща в България. Русива я. Сънува я и я вижда така, както ние все по-малко можем.
Известният български художник разказа за личното си вдъхновение, радостта от живота и суетата в интервю за "Тази Неделя" по bTV.
- Каква е вашата България? Каква България откривате Вие?
- Вижте какво, България...то зависи кой каква гледна точка ще гледа. Нали Ви казвам - има една френска поговорка чашата е наполовина пълна и наполовина празна. Аз винаги я виждам наполовина пълна, виждам положителните страни на България.
Мене ме вдъхновяват обикновени неща - една птица как излита, една вълна, един облак - тези неща ме вдъхновяват. Един корен - всичко това ми харесва - един угар като погледна, един слънчоглед - семплите неща ме вдъхновяват. Обичам ги! За мене от всичко мога да създам история.
Човек така трябва да гледа на света, поне аз така мисля. Даже и да си прави илюзии, ние живеем с много илюзии...
- Заминал сте за Париж съвсем млад. Тогава, когато в България е било невъзможно дори да се мисли за Западна Европа.
- Заминах за Париж преди едва 53 години - много скоро. Ще Ви кажа как. Заминах за Тунис. Първо бях войник в България, като всеки нормален българин. Онея години, когато всеки трябваше да ходи да освобождава братска Гърция от колониализъм - 61-ва година. Слава Богу не стигнахме дотам, защото тогава се вдигнаха стените в Берлин. Разминаха се събитията, излезнах от казармата, заминах за Париж. Моят баща беше в Тунис на работа като архитект и оттам отидох в Париж. Баща ми обеща за една година да ме изпрати във Франция, цяла една година. Струваше ми се страшно много време това - 12 месеца в Париж за едно младо войниче. Представете си какво е да се озове в Париж каква мечта беше. Една цяла година. Минаха 53 години от тогава. По-бързо минаха отколкото представата за тази година, която ми беше казал моят баща.
Когато стъпих в Париж, не бях особено изненадан, защото очаквах да видя някакви мраморни и красиви замъци и видях ... най-обикновена земя. Нито плочи, нито някакви такива специални сгради...просто видях една човешка, хубава, прекрасна архитектура. Най-хубавият площад в света площад „Конкорд” в Париж го знаете много добре. Там се намира народното им събрание, парламентът е там. Всичко ми се видя много обикновено, много човешко. Няма нищо грандоманско, просто на нивото на човека.
Навремето като всички българи и аз имах неприятности с паспортите. Въпреки всичко благодарение на намесата на Людмила Живкова успях да остана във Франция. Людмила направи много за мене.
Лично съм се срещал с нея, те дойдоха в Париж през 78-ма година. Тогава нашите власти ми бяха направили проблеми с паспорта - нашите консулски служби. Дойде Людмила с Апостол Карамитев, с новия посланик Иван Будинов, дойдоха в моето ателие и тогава Людмила Живкова му се скара и му каза: „Може ли на такъв художник да отказвате виза, паспорт, веднага му дайте за пет години!” Тогава тя ме покани на изложба в България, на която имах голям успех. Тогава ми се пътят към България, това е цялата истина. Аз ѝ дължа много. Това нещо се случи на острова Ил Сен Луи. Позицията ми в България до голяма степен се дължи на това, което направи Людмила Живкова за мене.
Успехът се гони всеки ден. Никога не бива да заспиваш с чувството, че си го стигнал. Всеки божи ден трябва един камък да слагаш в сградата на успеха иначе няма начин. Това е Париж.
- Суетен ли сте?
- Извънредно съм суетен. Суетен и абсолютно себевлюбен. Едновременно с това се отвращавам от себе си. Нещата вървят...понеже сутрин си един, на обед си втори, вечерта си трети. Най-постоянното нещо в един човек е неговото непостоянство. Постоянната стойност е непостоянството. Това е непрекъснато задаване на въпроси.
Артистите сме егоцентрици. Тотални егоцентрици. Бъдете сигурна.
- Ако трябва да опишете вдъхновението като картина как изглежда то?
- Ами дъгата, светът на дъгата. Цветовете се обичат - това е вдъхновението, просто всичките цветове да бъдат заедно, да има хармония между тях. Това е вдъхновението.
- Кое Ви разсмива?
- Ами аз така съм настроен, много добре към хумора , много неща ме разсмиват. Все някакви смешни ситуации се получават. Най-различни такива, особени..всичко е повод да се разсмея, да Ви кажа. Търся хумор във всичко, малко подигравателно и иронично гледам на света.
- Какво усещате, като застанете срещу платното?
- Белият лист, бялото платно, това е нещо девствено , нещо чисто и не знаеш как да го захванеш. Откъде да почнеш. Много е, много е притеснително.
- Когато сте влюбен, по- лесно или по- трудно Ви е да рисувате?
- Ами аз винаги съм влюбен обаче не знам в кого, това е целият проблем. Приличам на поемата на Верлен. Много често сънувам правя този странен сън, че съм влюбен в една жена, но дали е руса, дали е чернокоса, или е червенокоса - не знам. Лирическият герой също е влюбен, но не знае в кого. И аз имам такова чувство. Не искам да имитирам Верлен, но по същия начин съм влюбен без да знам в кого. Но съм влюбен.
- Какъв е страхът на художника?
- Страхът на художника е да му изсъхне някой ден вдъхновението и да престане да работи. Това е най-големият страх. Жесток страх. Страшно е да застанеш пред платното, пред листа и да не знаеш какво да правиш. Да си изчерпан. В една изпразнена бутилка да няма и една капка вътре, а ти да слагаш и да се мъчиш и нищо да не стане.
- А чисто човешкият Ви страх?
- Старостта, разбира се, е нещо много жестоко. Все пак старостта, колкото и да се лъжем, че е хубава възраст, е нещо много страшно. Човек вижда как силите му намаляват - как си отива. Естествено, че го е страх. Как да не го е страх? Носталгията, това не е мъката по една страна и по една манджа, това е мъката по младостта. Най- голямата носталгия в хората е по младешките години.
- Ама Вие имате много силен млад дух! Не е дошла старостта при Вас...
- Духът, духът ама Вие знаете ли какво значи истинският развод. Истинският развод, когато когато духът и тялото ти се разделят - когато духът ти е млад, а пък тялото ти вече не е.
- Изкуството ще помогне ли на този объркан свят?
- Доказано е, че музиката помага. Даже швейцарските крави, като слушат музика, дават по- хубаво мляко. Растенията, цветята, като слушат музика стават по-хубави. Значи музиката и изкуството облагородяват. Колкото повече изкуство има, толкова повече хората ще бъдат по- добри, ще има комуникация между тях. Изкуството служи като мост.
- Благодаря Ви.
