Светомир Янаров сам поиска думата в предаването „120 минути”. Неговата история е историята на тлеещия самотник, който няма нито един роднина, който да му помогне като му стане донор. Но дори и в този момент той мисли как да помогне на другите.

Прочетете изповедта на Светомир:

Казвам се Светомир Янаров и съм на 38 години. Ако ви кажа, че живота ми е лек, ще излъжа. От повече от 10 години се боря с болестта, която ме върза за една машина. Болест, която ме кара бавно да вегетирам, която предлага един мъчителен начин на живот, незнайно докога. Нагледах се на смърт около мен - за повече от 8 години прекарани на хемодиализа в България. В известен смисъл съм свикнал Тя да крачи до мен. С годините си отидоха много мои приятели, с които се диализирахме заедно. Прекарвахме по 12 часа седмично в центровете за хемодиализа.

Останах относително рано без семейство. Баща ми и майка ми починаха преди много години. Така, от рано свикнах да съм сам и сам да сe грижа за себе си до колкото мога. Не съм се депресирал от факта че съм сирак. Винаги съм мислил, че това, че животът ми е труден ще ме направи по-силен и готов да посрещна бурите, които ми предстоят. Е, грешал съм, защото подобна буря е трудно да се пребори сам. Благодаря на Бог, че ме дари с верни приятели, които останаха с мен и до сега. Благодарение на тях отидох в Пакистан преди повече от 7 години за трансплантация на бъбрек, която България не ми предложи. Върнах се здрав, но поради лекарска грешка или по Божия воля едвам оживях. Спомням си, че проклинах съдбата, за това, което ми се случваше, и откровено се молих да си отида от този свят, когато разбрах, че трябва да ми махнат трансплантирания бъбрек, за който жертвах толкова много. Но отново приятели ме подкрепиха и останаха до мен в борбата ми. Така, благодарение на високите антитела, които имам, получих правото да се включа във Френския лист на чакащи за бъбречна трансплантация.

Заминах за Франция, не с мисълта да емигрирам. Не понасям емигрантския живот, но съм на ясно че нямам избор. Поне за момента. Благодарен съм на Бог и на прекрасните лекари и специалисти в Тулуза, в чиито ръце съм вече 2 години и половина. Здравен емигрант. Те правят и направиха каквото е възможно. Стана ясно, че антителата ми са много високи и за трупен донор ще чакам може би доста години. Затова ми се предложи друга алтернатива - живо донорство. Някои приятели и приятелката ми се подложиха на тест, понеже семейство нямам, но никой от тях не бе съвместим. И ако ме питате дали съм се отчаял, бих ви отговорил: Да, сърцето ми се къса от мъка и печал. Искам да живея нормално. Да пътувам, да имам семейство, да стана баща. Да живея и остарея с любимия човек. Да обиколя света и какво ли още не, но сега това не е възможно. Сега броя дните и календара цъка понеделник, сряда и петък - черните дни. Дните, през които съм на диализа.

Но духът ми още не е сломен. Наскоро осъзнах, че сигурно има причина Бог да ми праща тези изпитания, може би още не съм си научил урока… Докога ли ще го уча? Не знам. Помня, когато живях в България, си бях написал на стената един цитат на Ошо: „Ако разсъмването ти се даде без да си страдал за него, няма да можеш да го видиш!”Да, но това мое разсъмване много се отдалечи… Ще го доживея ли някога се питам?

Създадох сайт, с който искам да помогна на хора с моята съдба, които да не минават през този ад, през който съм минал аз. Ако дори и на един човек спася живота, ще си е заслужавало. Тайно се надявам, тогава Бог да се сети и за мен, да се сети че съществувам.

Искам с примера си да покажа на хората, че трябва да се борят за живота си. В България се нагледах на „чакащи” смъртта си клетници, бавно умиращи година след година по машините. Така и не се замислиха нашите законотворци, че щом като сме толкова зле, поне да вземем пример от развитите страни, част от които е и Франция. Тук хората са наясно и апелират навсякъде в подкрепа на донорството. Нещо повече, всячески развиват живото донорство от приятели и роднини, защото трупното в цял свят недостига. Имам чувството, че диализата в България се е превърнала в бизнес с животи. А тук във Франция не е така. Боли ме за моята родина. Страдам, че не мога с нищо да помогна и да допринеса това да се промени.

Имам един приятел на диализа от 15 години и преди известно време му се родиха близнаци. Чудя му се на смелостта. Желая му дано ги види пораснали, влезли в колеж. И аз искам щастие като неговото. С годините се убедих, че умира бавно този, който бяга от водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Затова ви казвам, не бягайте от него, хора. Веднъж се живее. А аз, се надявам да изживея нови и нови моменти, спиращи дъха, и ако Бог ми даде шанс да оздравея, обещавам, че ще си заслужава.

Всяка нощ се моля дано имам шанс, дано ми се даде възможност да сбъдна мечтите си. Каузата ми е да остана жив, да оздравея. Някога имах мечта, да стана пилот и какво ли още не, когато бях дете си мечтаех всякакви неща. Сега нямам други мечти, само една… да получа шанс за нов живот и просто Бог да ми даде един бъбрек. За жалост Той има последната дума. А докато съм жив, ще помагам на хората, които носят моята съдба, с каквото мога. А за разсъмването, не знам, приятели. Дано го доживея. Моето разсъмване, за което толкова страдах и все още страдам.