Къщата на Пейо Яворов в София e пред пълна разруха. В нея той е живял със своята любима Лора Каравелова - дъщеря на тогавашния министър-председател. Сто години след трагичната смърт на поета, домът му нито е стопанисван, нито е ремонтиран.
Напуканите стени и олющените мазилки в музея на Яворов не са пипнати от десетилетия. Разрухата в дома на поета и министерската дъщеря не са случайни.
„Целта е къщата да падне и теренът да се освободи и толкова - свършен факт! Въпреки че това е паметник на културата, с национално значение, въпреки че това е къщата на Яворов, това е къщата, в която се разгръща трагедията... И това е къщата, където с огромна любов и усърдие е събрана паметта за Яворов”, коментира проф. Михаил Неделчев - литературен историк.
Домът на Лора и Яворов има история, драматична почти колкото любовта им. Къщата е реституирана и препродавана многократно, а в момента е собственост на масонската ложа у нас и не се поддържа.
На въпрос дали в Столична община имат представа какви са идеите на собствениците, архитект Влади Калинов, който ръководи дирекцията по „Контрол по строителството”, отговаря: „Нямам идея. Факт е, че те не искат да реконструират тази сграда. И още повече, че в случая става дума за хора, които твърдят, че са хора с чест и достойнство - нали така твърдят за хората, които са масони. Подобно отношение е, меко казано, грубо и несериозно”.
От общината са глобили масоните със сто хиляди лева, но сега те обжалват. Ако сградата рухне, ще погребе не само вещите на поета, а и част от българската история.
bTV се свърза по телефона с един от собствениците на музея - Валери Митков, собственик и на изпепеления завод в Горни Лом. Той отрече, че масоните ще превърнат дома на поета в пиано бар, но и не отговори защо не го ремонтират.
Много хора вярват, че домът на Лора и Яворов не е оставен на разрухата случайно. Аргументът им е, че от един пиано бар се печели повече отколкото от един музей, пък бил той и пълен с история, като този.
РОДИНА
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?
Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.
