В Берлин се намира единственият социален епархийски център към Българската православна църква извън границите на България. В него попадат хора в нужда, с проблеми, в неравностойно социално положение, на които църквата помага.
„Успяваме някак първите ден-два да ги успокоим и след още няколко дни ги изпращаме за България. Нашата мисия е да помогнем на тези, които тук по някакъв начин не са успели, искат да се приберат, но не намират пътя назад поради финансови причини”, казва свещеноиконом Юлиян Ангелов от катедралния храм „Св. Цар Борис Покръстител” в Берлин.
„Едната част идват с голяма надежда, подведени от други приятели, разбрат, че като дойдат, не е точно така, не получават работата, която са им казали, или не получават нищо. Други пък работят при фирми, които не са съвсем истински, работи месец-два, в началото му дадат малко, после още малко, а накрая нищо, още два месеца нищо и накрая стигат до същото положение”, допълни той.
„Скоро имаше един, който каза, че от Полша е дошъл пеш. Има и майки с деца, тръгнали нанякъде”, каза още свещеноиконом Юлиян Ангелов.
„Храмът е общност от вярващи хора, събрани в Божието име. В Берлин сме изградили тази духовна атмосфера на братолюбие между всички членове на църковната ни община”, казва Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний.
„Животът зад граница е много по-труден, изисква много повече усилия, отколкото когато сме в родината, където имаме приятели и близки”, допълва той.
Един от обитателите на социалния епархийски център е 38-годишният Диян Станчев от Варна – бивш затворник, бивш спортист, бивш докер и баща в сегашно време.
„В Германия ме доведе това, че имам дете на 18 години, което е от 5-6 години тук – учи и работи същевременно”, разказва той.
В центъра се озовал, защото свършил парите, а в последните 15-20 дни нямал работа.
Митрополит Антоний съветва хората, попаднали в центъра, да не разчитат изцяло на подадената ръка, но и самите да правят това, което зависи от тях. „Целта на нашия социален енорийски център е да подадем ръка в нужда и беда, но след това да им дадем тласък, с който те сами трябва да продължат”, обяснява той.
Тези наши сънародници, които не успяват в Германия и искат да се приберат у дома, но нямат пукната пара, все пак имат път назад. Осигурява им го безплатно един млад българин – Асен Стоянов.
„Правя го не само в Германия, но и в Чехия. Не заради друго, а защото знам какво е човек да няма. Изпитвал съм го като малък”, споделя Асен.
Храната за социалния център към църквата дава семейство Апостолови. Мергюл и Хубан идват в Германия преди повече от 20 години като бежанци – без да знаят езика, без да имат работа и без пари. Днес имат всичко по две – две дъщери и два хранителни магазина.
„Помагаме с каквото можем на църквата, за да може тези хора да не са в това положение, в което бяхме ние”, споделя Мергюл.
Тя е категорична, че няма никакво значение, че е мюсюлманка, а помага на Българската православна църква. „Ние сме хора и трябва колкото можем да си помагаме, вярата няма никакво значение за мен”, подчертава Мергюл.
Признава обаче, че сега не приема бежанците и се страхува. „Повечето от тях нямат никаква култура, не знаят как да се държат в обществото. Имам две дъщери и ме е страх, когато са в метрото”, допълва тя.
Според митрополит Антоний също трябва да изпитваме страх.
„В крайна сметка страхът е инстинкт за самосъхранение. Не може просто така с широки обятия да приемаме всичко и да гледаме така, че няма да ни застигне. Хората, които идват от Изтока, имат съвсем друг манталитет и мислене. Няма как чрез интеграция да свикнат с порядките и обичаите на християнска Европа, защото в крайна сметка християнска Европа е такава, каквато е. Тези, които идват в Европа, трябва да се съобразяват с нейните правила, а не може да идват и да казват, че са бежанци и едва ли не Европа трябва да промени изцяло своето самосъзнание и да се нагласи спрямо тях”, посочи той.
