От майка българка и баща от Зимбабве се ражда Доми. Преди 19 години в Германия. Той е различен от повечето хора и това не би трябвало да е проблем.

„Майка ми е учила във Ваймар, баща ми също е учил във Ваймар и на някакъв купон или нещо такова са се запознали. Баща ми я е свалял - мисля, че няколко дни или нещо такова, харесали са се и така - ето ме и мен в тази интересна идилия”, разказва Домисани Карамански.

Доми се ражда с увреждане, наречено ахондроплазия или нисък ръст. Въпреки честите шеги по улиците на София, казва, че в България най-много му харесва изобилието от разнообразни житейски съдби. Много различни хора с много различни истории.

„Балканският народ е доста колоритен. В смисъл веднагически ще тръгне да се забавлява с тебе. А и как българинът те възприема - възприема мулата и африканеца, много е забавно. Много българи си мислят, че съм поредния гангстер от „Бронкс” и някой, който слуша рап или нещо такова”, смее се Доми.

А той всъщност е художник. Всеки ден по пътя към художествената гимназия в София се забавлява с реакциите на хората. А те в целия спектър от това да го помислят за бездомник до… джудже на Дядо Коледа.

„Запознавал съм се с клошари, давали са ми някви хора пари, ей така, за Бог да прости. Дават ми пари и аз седя и ги гледам. Защо ми давате пари? Имаше един момент. Децата на вуйна ми ми зададоха въпрос дали съм помощник на дядо Коледа. Забавни моменти. Наистина супер забавни моменти. Просто всичко ти се случва”, разказва Доми.

Извън тях обаче в живота на момче с ръст около метър и трийсет не липсват и трудни моменти. „България има страшно много, да не кажа селяни, ама страшно много хора, които не възприемат различните и са достатъчно прости, примерно, имало е доста хора, които искат да ме набият. Имал съм случай, бил съм с майка ми на една пейка, говорим си и някъв двуметров се беше изнервил и ми викаше „Млъквай бе!” И ние си тръгнахме”, спомня си младежът.

„Имал съм случай от едната страна е автобус на Левски, от другата ЦСКА, а аз съм по средата и се молех да сляза от автобуса, защото щях да стана на салата буквално. Имал съм хора, които са ме наричали табуретка, джудже и какво? Те не са по-умни от мене. Майка ми ме е учила, че аз съм човек както всички хора, така че няма значение те какъв ще ме наричат”, казва Доми.

Докати върви към училище, погледите на хората не са единственото предизвикателтство за търпението и самочувствието, с което трябва да се справя той.

„Вече има трамвай 7, който е нормален за всеки инвалид, но има други трамваи, които са супер стари, при които височината за нормален човек е нереална. Измисляш си трик, за да се качиш. Примерно, когато съм с папка, ми се е случвало да съм в такова положение - качваш папката отгоре и после ти се набираш и се качваш. Има затруднения, но трябва да търсиш начин да оцеляваш, за да можеш да разбереш как да преодоляваш съответните препятствия. Не са много”, посочва още Доми.