Среща с едно набързо пораснало дете на 21 години - Моника. Животът й е посветен в грижи за по-малката сестра и двете й братчета, едно от които е почти неподвижно. Семейството без родители живее много трудно.
Късен следобед, време за лека закуска. Моника намазва филия с мед и започва да храни брат си, който е почти на 13 години - ще ги навърши на 14 февруари. Докато го храни, му обяснява какво е това ежедневие - нещо, което правиш всеки ден.
Момчето не може да прави много неща, защото е с церебрална парализа. Тя му е личен асистент. За четири часа в денонощието, през които е „на работа", получава 120 лева. Момичето се грижи също за 12-годишната си сестра, както и за другия си брат - на 17 години. Плановете за собственото й бъдеще не били точно такива – някога мечтаела да учи.
Майка им умира от рак преди три години. Децата остават известно време при втория си баща, но по-голямото момче започва да бяга. Четиримата решават да напуснат общия дом, за да намерят спокойствие. Приютяват се за три месеца в кризисния център в Монтана, след това Моника намира квартира и заживяват самостоятелно. Издържат се с детските надбавки, с издръжката от баща им, с пенсията на починалата им майка. Много им помагат и от Отдел „Закрила на детето", продължават да помагат и от кризисния център.
„Наемът не ми е най-голямата грижа. Аз взимам храна от стол за социално слаби, но в събота и неделя всичките сме си тук, аз трябва да готвя, няма начин”, казва Моника.
Когато й се налага да отсъства, на помощ най-често идва лелята. А много често грижата за болното братче се поверява и на най-малката сестра.
