„Аз съм добре, всичко е наред, при нас е спокойно” – това са последните думи, които Иванка Петрова чува от сина си на Коледа през 2003 г. Тогава на 27 декември сержант Антон Петров и други четирима български военни загинаха при атака срещу българската база „Индия" в Кербала и взрив на цистерна. Други 26 души бяха ранени.
Майката си спомня обаждането на военния командир, който я уведомил за трагедията. „Съобщиха първо на мен – обади ми се в 17:55 часа. „Само не ми казвайте това, което си мисля”, казах аз, а той ми отговори - „За съжаление, точно това трябва да ви кажа”, сподели Иванка Петрова в предаването „120 минути” по bTV.
Лелята на сержант Петров – Нели Станчева, разказва, че за младежа да участва във войната в Ирак е било кауза. „Той беше реалист и не си правеше илюзии за нищо, не можеше да бъде ограничен нито физически, нито емоционално. Живота в поделението за него течеше „като мътните води на Дунав”, разказа тя, цитирайки части от дневника му, въз основа на който Станчева е написала книга.
В дневника си сержант Петров писал още, че участието му в елитните части не е за медали, за да трупане на опит. „Хората тук или успяват, или умират”, написал той.
Майката на Антон Петров признава, че семейството е било против заминаването му. „Той обаче беше твърдо решен. Каза „Моите момчета заминават, моето място е с тях” – не сме го молили, беше решил, така направи и още като дете, като започна да тренира бойни изкуства, и за курса за парашутисти ни каза, след като се беше записал – сам вземаше всички решения”, разказа Иванка Петрова.
По думите й, сержант Петров е мечтаел за семейство след завръщането си от Ирак, както и да следва психология във Великотърновския университет, защото „в Българската армия няма достатъчно военни психолози”.
Иванка Петрова признава, че семейството не изпитва ярост към армията, защото заминаването за Ирак е било личен избор на сина й. Все пак не скрива, че държавата си спомня за загиналия й син на 27 декември, когато Министерството на отбраната изпраща венец.
Родителите на Антон Петров не получават войнишка пенсия. Според официалния отговор на държавата на такава имат право само родителите на наборниците, а в армията вече няма такива. „От министерствата ни отговориха, че нямаме право на такава пенсия – само когато ние получим пенсии, можем да избираме или нашата, или неговата, но не и двете”, обясни Иванка Петрова.
В памет на сержант Антон Петров майка му учреди стипендия за учениците от гимназията по корабостроене. Тя се връчва всяка година на 14 декември – рожденият ден на българския военнослужещ. „Нека един млад човек да почувства радостта на празника, парите са малко, но наистина са от сърце”, каза майката.
Накрая лелята на Антон Петров прочете цитат от неговия дневник:
„Патриотизмът е нещо, за което вече не говорим много, а трябва, защото той е много ценно качество. Аз положих клетва, когато постъпих в специалните сили – вдигнах ръка, сложих я на сърцето си и се заклех да защитавам и браня тази страна. За мен тази клетва е свещена, защото е написана и още се пише с кръвта на онези, загинали за защита на скъпоценната ни свобода. Написана е с кръвта на смелите защитници на Шипка, които са устояли тогава, когато всяка друга армия би се пречупила. Написана е с кръвта на щурмоваците от Одрин, които успяха за една нощ да превземат крепост, за която на германската армия щяха да й трябват три месеца обсада, при условие, че техните военни инженери са я строили. Написана е с кръвта на онези 400 смели парашутисти-десантчици от Страцин, Стражин и Кота 219, които дадоха живота си, за да може Втора армия да продължи настъплението си без съществени загуби. Няма никакъв начин да предам воините, дали живота си, за да защитават България и всичко българско – нито с дума, нито с дело, нито дори с мисъл. Наречете го дълбоко чувство за дълг, наречете го старомоден патриотизъм, наречете го, както желаете – това е факт от разбиранията ми.”