На откриването на Олимпиадата в Лондон, когато отборите започнаха да излизат по азбучен ред, една малка делегация от шестима спортисти с почти наведени глави се появи на олимпийския стадион. Те преминаха бързо през екрана и надали някой в България е обърнал внимание на шепата атлети от Афганистан.
Най-напрегнат изглеждаше таекуондистът Рухолла Никпай, който на игрите в Пекин през 2008-а спечели първия олимпийски медал в историята на афганистанския спорт. Тогава хиляди изпълниха стадион „Гази” в Кабул, за да обявяват младия спортист за национален герой.
Виждал съм този стадион с очите си.
Снимах го от покрива на една сграда през март 2011 и с интерес наблюдавах децата, които се бяха стекли от всички краища на Кабул, за да играят близо до стадиона. Именно от покрива гледах най-странното квартално дерби – може би 50 деца се бяха разделили на 2 отбора от по 25, ритаха спукана топка с босите си крака и се смееха весело.
Тогава ми разказаха, че по време на награждаването на Никпай след Олимпиадата в Пекин преди 4 години трибуните са били пълни.
Това не се е случвало от времето на талибаните, когато в почивките на мачовете са били извършвани екзекуции на жени. Идвали са с пикап „Тойота”, слагали няколко жени с вързани очи и ръце на колене до лявата греда и ги пребивали с камъни до смърт, най-често заради прелюбодейство.
Футболните фенове били принудени да гледат и да скандират „Аллаху Акбар”. Всъщност само това било позволено да се скандира. Халед Хусейни го разказва с всички тъжни подробности в "Хиляда сияйни слънца". Заради тези екзекуции постепенно хората престанали да асоциират спорта с емоцията на победителите и губещите. Защото всички са били губещи.
Защо ви разказвам всичко това?
Защото постиженията на афганистанския спорт на тази Олимпиада са съизмерими с това, което постигна България.
Чакайте, преди да кажете – „На кого е нужно това сравнение”, нека ви разкажа още нещо за афганистанската делегация в Лондон.
Когато Никпай се прибрал в родината си с медал от Пекин, го поставили в центъра на същия този стадион и президентът Карзай с тържествен глас обявил пред хилядите млади и стари мъже, че шампионът получава къща и личен автомобил.
С бедността на това момче, тренирало в бежански лагер, било свършено. Хиляди невръстни деца видели с очите си как може с труд и талант да излезеш от мизерията и войната и да се сдобиеш с къща, а дори и с кола.
След този бронзов медал на Никпай, в Кабул изникнали над 500 клуба по Таекуондо, в които днес тренират хиляди младежи. Нямат база, нямат пари, нямат спортни зали, а само един стадион, на който родителите им все още се страхуват да отидат, защото не знаят какво ще ги накарат да гледат на полувремето.
Ти го направи, отново!
9 август, 2012. Афганистан отново се вълнуваше. Хората, които имат телевизори извън Кабул, се броят на пръсти, но всеки тръпнеше в очакване. Битката отново беше за третото място, но този път Никпай се изправи срещу представителят на домакините – Мартин Стампър. И спечели.
Естествено, това беше единствената победа за спортистите от държавата, която в последните 30 години воюва със себе си и с другите.
Но няколко дни преди края на Олимпиадата, Афганистан беше пред десетки държави в класирането по медали, включително и пред България. Тервел Пулев изравни резултата, а Станка Златева изведе страната ни едни гърди напред.
Така в класирането победихме... Афганистан.
Но както е тръгнало на следващата надали ще го направим. Поне докато не си дадем сметка, че спортът преди всичко трябва да носи наслада на хората. Тук повечето наши спортисти са звезди, които ние, медиите, побързахме да качим „в небесата”, преди явно да са се научили да ходят по земята.
Олимпиадата в Лондон го доказа – те се представиха повече от отчайващо. Ако не бяха Тервел Пулев и Станка Златева, бронзовият медал на гърдите на Никпай щеше да означава, че сме се смалили толкова много в спорта, колкото не се съмнявам, че ще се смалим, ако нещо не се промени.
Сякаш през последните 20 години е имало война в България, а не в Афганистан.
Преди българската делегация да замине за Лондон, имах възможността да разговарям с Йордан Йовчев. Попитах го – „Данчо, ти си най-опитният ни спортист. Търсят ли те за съвети по-младите, които отиват в Лондон?”
Отговорът му беше – „Не, никой не ме е търсил”.
След като никой не е потърсил Йовчев, нека поне да потърси Никпай. Със сигурност десетките екскурзианти за следващата Олимпиада ще има какво да чуят и научат.
Телефонът на федерацията в Кабул е +93 777 300 444
