В центъра за бездомни в столичния кв. Захарна фабрика всеки ден нощуват около 100 души. Опърпани, брадясали, с тежки обувки и с криви фасове в измръзналите си пръсти, всички те някога са имали дом и семейство. Някои още ги имат, но са нежелани там.

Днес, уж в последния ден на земята, отиваме там в 8 сутринта, за да видим как бездомните ще посрещнат празниците в случай, че светът все пак не свърши. За тях обаче денят е пореден, с нищо необикновен, с нищо по-различен от всеки друг. На вратата се разминаваме с полицаи. Един от тях носи нещо като малък сноп, увит в одеяло. Докато пушим навън с двама от обитателите на центъра, полицаят казва на един от тях: Еми случват се такива неща. Живи и здрави, момчета! Оказва се, че в одеялото е трупът на 11-месечно бебе.

Над центъра за бездомни има дом за временно настаняване, където живеят цели семейства, които не могат да си позволят собствен дом. Ако имат доходи, плащат 30% от тях, за да живеят в Захарна фабрика. Ако нямат работа или работят в т.нар. сив сектор, пребиваването им излиза безплатно. Тази сутрин 7-членно ромско семейство остана с човек по-малко, след като тялото на детето беше изнесено.

По думите на бездомниците майката по цял ден просела с бебето на ръце. Снощи детето вдигнало температура. Докато дошла линейка, посиняло, казаха двамата ни събеседници на по цигара. Аутопсията ще покаже точно от какво е починало 11-месечното бебе, но изглежда никой не се интересуваше от подробностите. Никой не знаеше как се казва детето. Разговорът продължи с ценна информация за „много хубави български цигари по 2,50 лв.” Могат да бъдат намерени на Централна гара.

В центъра за бездомни е чисто и спретнато. Мирише на застояло и тъкмо привършва закуската – две вафли и чай. Вечерята е топла супа. За Коледа ще има пиле с картофи. В стаите е топло и чисто, баните и тоалетните са общи. Тази сутрин бяха кални и личаха стъпки от обувки с грайфер. Обитателите на този временен дом са длъжни да го напускат всяка сутрин до 10 ч. Всички бързат да си тръгнат още към 8,30 ч, за да се заемат с ежедневните си занимания. Вечер са добре дошли след 18 ч. Вече втора година в Захарна фабрика спасяват от студа несретниците от 1 декември до 30 март.

Целият персонал се състои от шефът на центъра Мина Владимирова и още 8 души. Психолог и медицинско лице идват само при нужда. В Захарна фабрика не приемат хора без документи, препращат ги в подобен дом в Дружба. По думите на двамата пушачи отпред, в центъра в Люлин пък приютяват „сган”. „Отпред стои охраната, отзад наркоманите изхвърлят леглата и ги предават на вторични”, разказва единият ни събеседник. За пияните се уведомява полицията и после обикновено се озовават в група „Отрезвител” към СДВР. Там обаче спането се заплаща, а леглата са заковани за пода.

Въпреки правилата, в центъра все пак има хора без документи, има и две деца. Цветан е на 50 г., от Видин. Изглежда учудващо добре на фона на останалите – чист, спретнат, гладко избръснат, говори умно и свързано. Има дъщеря на 26 г., участвала е в музикално риалити. Той обаче не я е виждал, нито чувал от 6-7 г. Тя живее с леля си и по думите му така й е по-добре. Той преди карал автобус, после станал шофьор на маршрутка, а накрая останал без дом и загубил работата си. Оправдава се, че не може да си намери друга, защото личната му карта е изтекла преди 2 години, а няма пари за нова, пък и сигурно ще го глобят. Показва ни я в случай, че не вярваме. От снимката гледа още по-младият Цветан, още по-представителен, дори леко се е усмихнал.

С шефа на центъра Мина Владимирова го убеждаваме да намери начин да смени документите си, да вземе пари назаем от някого, защото след 30 март ще остане и без този подслон. „Никой на никого не е длъжен на тоя свят, освен родителите на децата си и децата на родители си”, казва му Владимирова. Цветан обещава, че след Нова година ще предприеме нещо. Не желае да обещае обаче, че ще се обади на дъщеря си. Било й по-добре без него, а й е убеден, че вече не живее в България. 50-годишният мъж бърза да си тръгва. Прекарва дните си на обръщалото на автобус №:111. Там си говори с бившите си колеги и убива време докато стане 18 ч, когато може да се прибере в Захарна фабрика. Казва, че в центъра му харесва, приятели са с 3-мата мъже, с които дели стая там и сигурно заедно ще празнуват Коледа и Нова година.

Докато си говорим с Цветан, покрай нас минава дребничко момиче, облечено в черно. Оказва се, че всъщност е на около 35 г., има психичен проблем. Има майка и сестра, които имат дом и работа, но са я изгонили и не желаят да я виждат. По думите на директорката на центъра жената не буйства и не създава проблеми.

В дъното на коридора две деца ядат вафли. Това са братята Денис и Стоян. Бързат да се нахранят, защото после са на училище. Денис е в 3-и, а Стоян – в 5 клас. Въпреки че центърът е за пълнолетни, те са приютени там заедно с баща им Диян. „Не можехме да ги върнем”, казва Мина Владимирова. Двамата братя твърдят, че редовно ходят на училище, но съучениците им не знаят, че са бездомни. По думите им обаче не биха им се подигравали. Диян разказва, че жена му гледа някакъв старец в кв. Толстой и живее там. Преди му изневерила с овчар, той продал къщата си, после купил друга. Лихвари обаче му я взели и му дали мизерна сума, която той бързо похарчил. Историята звучи нелепо и объркано, но е факт, че Диян и синовете му от около 2 седмици са под покрива на Захарна фабрика. Бащата се зарича, че няма да посрещнат празниците там, а ще отидат при брат му.

Денис и Стоян са любимците на центъра. Единствените деца са, а и нямат достъп до другите хлапета на горните етажи, които са временно настанени с родителите си. Казват, че не им е скучно, защото си играят двамата. 3-класникът Денис е поискал от Дядо Коледа шейна, а по-големият Стоян – вертолет с дистанционно. Малкият не си носеше бележника, но каза, че има три двойки и две шестици. Обеща след Нова година шестиците да са повече от слабите оценки. Диян тръгва с двете хлапета на път за училището им в кв. Разсадника. Той работи от време на време на строителни обекти като общ работник.

От 1 декември до днес през центъра са минали около 800 души. Настаняванията са 1400, тъй като повечето хора не преспиват там само веднъж. Имат запаси от топли дрехи, тениски и чорапи. Не биха отказали храна. След зимния сезон всички тези стотина души, които ежедневно преспиват в Захарна фабрика, трябва да се оправят сами. Никой от тях нито веднъж не спомена думите „Коледа”, „Нова година”, „подарък”. Никой от тях не призна, че се притеснява за бъдещето си. На тръгване от центъра върволицата от хора минава през работническата част на Захарна фабрика, където на 12 октомври 1941 г. е положен основния камък за строителството на 350 апартамента в квартала.

Изходът от този „сив сектор” на София минава покрай стена с надпис „Сектор Б на хероин” и продължава във вонящ подлез със сини плочки. На излизане има училище, където ученици носят преполовени шишета водка, тъй като днес е последният ден преди Коледната ваканция и трябва да бъде отпразнуван. По традиция „празникът” за Новата година за бездомниците в Захарна фабрика ще започне около 18 ч. на 31 декември и ще приключи на 1 януари 2013 г. най-късно в 10 ч., когато всеки ще трябва да понесе тежките си скъсани обувки по своя сив път.

„Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица Консервна — това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти. Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, с което е искал да каже „всички“. Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, при което смисълът не би се изменил.” – „Улица Консервна”, Дж. Стайнбек.