Върховният административен съд изпраща в Конституционния съд питане дали е налице несъответствие на разпоредби от Закона за здравното осигуряване с Конституцията на Република България.
Питането е във връзка с административно дело № 5915 от 2022 г., което е образувано пред ВАС по жалби на Национално сдружение на частните болници срещу няколко разпоредби от Договор № РД-НС-01-4-13 от 29 април 2022 г. за изменение и допълнение на Националния рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и Българския лекарски съюз за периода 2020 - 2022 г.
По делото са присъединени за съвместно разглеждане и жалби на Многопрофилна болница за активно лечение ''Сърце и Мозък”, на Сдружение на общинските болници в България и на Сдружение "Национално сдружение на областните многопрофилни болници за активно лечение".
С разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 от ЗЗО законодателят е забранил на НЗОК да заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ, в нарушение на посочените в техните договори по чл. 59, ал. 1 обеми и стойности.
Под „нарушение“ в конкретния случай се приема надхвърляне на определените в Националния рамков договор обеми и стойности на договорените медицински дейности.
Действително законодателят може по целесъобразност при задължителното здравно осигуряване да определя обема на медицинската помощ, гарантирана от бюджета на НЗОК, и нейното разделяне в един или повече пакети само доколкото не се нарушават принципи и разпоредби на Конституцията.
Именно тази разпоредба настоящият състав намира за противоконституционна и преди да продължи проверката на подзаконовия нормативен акт следва да отправи запитване до Конституционния съд.
Върховните магистрати приемат, че лечебните заведения са изправени пред необходимостта да следят ежечасно дали са достигнали определените в договорите си лимити и обеми и в случай на достигането им преди изтичане на срока да отказват извършването на последващи медицински дейности от вида, чийто обем са изчерпали. Това директно поставя здравноосигурените лица, които ще потърсят съответната медицинска или дентална помощ в положение да им бъде отказана такава единствено поради финансови причини.
Освен че са поставени в незавидното и застрашаващо живота им положение да са изправени пред необходимостта да търсят лечебно заведение в условията на нужда, без да могат да ползват достъпното такова, тези лица са дискриминирани минимум по два начина – първо, защото са се „разболели“ по-късно, след изчерпване на съответния лимит или второ, защото са се разболели на „неподходящо място“, в случаите, когато в населеното място няма друго лечебно заведение, което да разполага с достатъчно предварително одобрен от НЗОК обем от медицински услуги.
Върховните магистрати приемат, че именно в това се състои противоречието на разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 от ЗЗО с принципа на равнопоставеност, прокламиран в чл. 6, ал. 2 от Конституцията
Систематичното тълкуване на правната уредба формално води, както в теоретичен, така и в практически план до извода, че на физическите лица пряко не са ограничени правата им до качествено и достатъчно медицинско обслужване, срещу правните задължения да извършват задължителни финансови вноски.
Тези права обаче са категорично накърнени, което законодателството постига косвено - чрез ограничаване на възможността лечебните заведения да извършат медицинската услуга, дължима на всяко физическо лице поради незаплащането ѝ, когато тя попада в така нареченето „финансово надлимитно пространство”.
Допълнителен аргумент за противоконституционността на посочената разпоредба на чл. 55а, ал. 2 от ЗЗО е и фактът, че разпределението на ограничения публичен ресурс става не със закон или подзаконов нормативен акт, а с договора между НЗОК и изпълнителите на болничната помощ.
От конституционната разпоредба на чл. 52, ал. 1 се налага изводът, че основните обществени отношения, свързани с правото на здравно осигуряване, трябва да бъдат уредени със закон.
Основният закон изрично възлага на Народното събрание уреждането на условията и реда да става със закон, а не с подзаконов нормативен акт.
Според настоящия състав обаче не може да бъде използвана системата на сключване на договори с изпълнителите на болнична помощ за определяне на лимити в обемите и стойностите, което пряко би ограничило упражняването на основните права на гражданите по чл. 52 от Конституцията.
Именно поради изложените причини върховните магистрати намират, че въведеното ограничение с нормата на чл. 55а, ал. 2 от ЗЗО НЗОК да не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ в нарушение на посочените в техните договори по чл. 59, ал. 1 обеми и стойности, директно влиза в противоречие с гарантираното от чл. 52, ал. 1 от Конституцията право на здравноосигурените лица да получат достъпна медицинска помощ, в случаите когато лечебните заведения са достигнали определените им с договорите лимити. Поради това съдът отменя определението за даване ход на делото по същество и внася въпроса в Конституционния съд.
