Тази пролет в Ню Орлиънс се случи нещо очаквано за едни, но крайно неочаквано за други. Работници, прикриващи лицата си с маски и каски, и очила, под прикритието на нощта започнаха да демонтират паметниците от времето на Конфедерацията, в която се отцепват 11 щата, за да запазят робството и да се разбунтуват срещу избора на Линкълн.
Гражданската война в САЩ приключва, а Конфедерацията търпи поражение. Градската управа обаче не смее да докосне монументите в продължение на десетилетия, независимо, че именно пред тези монументи мразещите цветнокожите пазят завета на "Ку-клукс-клан". "Расистки паметници!", крещят едни.
"Нетолерантността е част от нашата история и не трябва да я забравяме", отговарят други.
Страстите стават толкова горещи, че и кранове, и работници се охраняват от полицията. И докато вие си казвате – нищо ново под слънцето, гледайки към НДК, аз се сещам за стихотворението на Стефан Цанев, което гласи, че е имало и по-страшни времена. Времена на терор и кървави мистерии. Но не познава по-срамни времена като времето на голямото лицемерие.
Лицемерието на времето е упадък, който се боядисва с нова боя, без да се премахне ръждата отдолу.
Лицемерието на времето е лампа-убиец в тунел, който пада и убива и чак тогава някой се сеща за ръждата.
Лицемерието на времето е язовир-убиец, който излиза от коритото си и залива къщите на хората.
Лицемерието на времето е да преместиш един паметник, за да сложиш друг. Махат монумента с имената на загиналите български войници, защитили Съединението и родината в Балканските и Първата световна война, за да сложат паметника "1300 години България", а сега махат втория паметник, за да сложат първия.
Истината е, че мястото и на двата паметника е в Националния исторически музей.
Между другото, там е мястото и на цялото българско председателство, каквато идея е имало. Сграда, в полите на Витоша, голяма и много, много интересна. С прекрасна "Слънчева зала", която щеше да влезе в новините по света като символ на място с древна история.
Но това е друга тема.
Никога не забравяйте, че паметниците не са живи.
Живи са хората, които им придават една или друга стойност в различни исторически моменти. Трима чужденци обединяват своите усилия, за да може в София да помним къде Апостолът на свободата губи живота си. Проектът е на чех, колоната на италианец, а барелефа на австриец. Така се ражда паметникът на Васил Левски в центъра на София. Какъв по-хубав символ на България като част от Европа?
Прекрасна дипломатическа метафора за председателството.
По принцип, аз съм против събарянето на паметници. Защото всеки монумент е рожба на своето време. То показва какво е било времето и всяко следващо поколение може да си направи своите изводи, да научи нещо, без задължително да мрази и да отрича. Не палете крана, нито паметника. Преместете го. И помнете.
