Канна Рачева е сред най-ярките съдебни и криминални репортери у нас. Завършила е Славянския и Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ "Св. Климент Охридски". Следват специализации от Университета по журналистика в Колорадо, САЩ, както и във Финландия. Работила е в печатни и електронни медии и винаги следи отблизо криминалните събития и действията на съдебната система. Става част от екипа на bTV още при създаването на медията през 2000 г. Името й стои зад хиляди разказани истории и големи журналистически проекти, посветени на криминални теми. Носител е на десетки отличия и награди, но се радва най-много на оценките и доверието на зрителите. През лятото на 2016 г. Канна Рачева получи и наградата „Икономика на светло” в категория „Журналист или медия, допринесли за промяна на обществените нагласи към нетърпимост спрямо сивата икономика“.
Канна Рачева разказва пред в-к „Сега“ пет истории, които са я променили през годините:
- Първият телевизионен репортаж
Първият репортаж, който трябваше да снимам за телевизия, беше от Старозагорския затвор. Не помня коя година. Тя не е и толкова важна. Знам, че бях изчела всичко за историята на този затвор и си бях подредила в главата всички интересни събития, лица и затворници. Както и всички въпроси, разбира се. За моя изненада, първото нещо, което видях в двора на затвора, беше един красив фонтан. Още по-голяма беше изненадата ми като разбрах, че той е строен от затворници. Там, на фонтана, направих и първото си интервю със затворник. Този човек остана с мен цял следобед. Тази история ме научи да не подреждам текста преди картинките. Картинките подреждат текста.
- За хората и картините
Втората случка отново е от затвор. Естествено от Стара Загора се запалих по човешките истории и тръгнах към Бургас. Не помня година. Знам, че шефът на затвора ме покани, защото беше гледал историите от Старозагорския затвор. Човекът тихо и кротко ми обясни, че има с какво да ме изненада. Когато стигнахме, той обясни на екипа, че не е време за кафе и ни свали направо в мазето, до парното. Оказа се, че там по цял ден работи един затворник. И той работеше не само по парната инсталация - той рисуваше. Картините му се продаваха. И то не за жълти стотинки. Не е тук мястото да си говорим за какво е осъден - всеки човек има моменти на слабост. Не знам къде е той сега, но след филма, който излъчихме в bTV репортерите, той продаде много картини, сред които имаше и икони. И това не е края на историята. Затворникът дари цялата сума от картините си за лечение на деца с болни бъбреци. И това съвсем реално помогна за операцията на няколко деца.
- Юмрукът на Бай Добри
Третата история, която ще помня винаги, се случи на 9-ти септември 2003 година. Помня датата, защото трябваше да я цитирам в едно дело, което стигна доникъде. Не зная как се случи, не мога да го обясня, знам само, че ме заболя доста. Николай Добрев, известен като Бай Добри, ме удари с юмрук в устата на първия етаж на Софийския районен съд. Аз просто исках да му задам един въпрос по едно дело. Той беше подсъдим. По това време Бай Добри беше вече бивша барета, бивш служител на отдела за борба с организираната престъпност, беше сред най-известните лица, свързани с криминалния свят. От МВР и прокуратура твърдяха, че той е организирал своя фабрика за убийства, но давността по делото, по което беше подсъдим и по чийто повод се срещнах с него, изтече. Шест години по-късно, злополучната зала, където ме удари, не съществуваше. А делото, което аз заведох срещу бай Добри, най-накрая приключи с осъдителна присъда, но условна, т.е. Бай Добри не влезе в затвора. За нищо. Заведох това дело, просто защото исках да покажа на хората, че без значение какъв си - журналист, адвокат, лекар, трябва да се съобразяваш със закона. Помня всичко в тази история и по още една причина - служителят на ГДБОП Бай Добри се оказа внук на легендарния и вече покоен Дядо Добри, който дари над 1 милион лева на църквите.
- Споделената улица
Четвърта история е от празника на София – 17 септември, преди пет години. Тръгнах за работа и гледам, на ъгъла между две пресечки в квартала, хората изнесли маси, столове, всеки свалил от вкъщи каквото сготвил и си правят парти. Мисля си, каква ли е тази селения, на 5 метра от Ларгото, старата минерална баня и министерския съвет?!? Спирам да попитам, а хората ми обясняват, че в квартала не се познаваме, не си говорим, не знаем в магазина с кого се разминаваме. После виждаме едно лице на площадката на етажа, на която живеем, и се чудим този човек къде още сме ги виждали?! Та, като започна едно обсъждане какво да правим, как да се развиваме и дума по дума се роди идеята да последваме КвАРТал Фестивала, като организираме „споделени улици“, където да се опознаваме и сплотяваме.
Самият КвАРТал Фестивал е инициатива, родена от нуждата на местните хора и бизнеси да бъдем по-близо един до друг. В центъра има много малки улички с малки магазинчета - работилници за бижута, за детски дървени играчки, за кожи, за дизайнерски дрехи и аксесоари. Има малки ресторантчета, сладкарници - далеч от масовите, а с домашно лят шоколад, например. И така, вече 5 години местните малки бизнеси и живущите в района се събираме, за да отпразнуваме нашата малка и вече сплотяваща се общност – изнасяме столчета и масички, някои деца дори свалят на улицата пианата си, фотьойлите, какво ли още не. Каним гости, звучи музика от всеки ъгъл. Районната администрация ни подкрепя като затваря някои улици за движение на коли.
Разказвам тази история, защото всяка година около деня на София аз ставам част от този фестивал, той става част от мен. Отразявала съм го и за bTV Новините и винаги мога да го разкажа по нов начин. КвАРТал ме връща на земята с максимата, че животът е шарен, а доброто никога няма да изчезне. И, ако съм чела безброй варианти на Наказателния кодекс, защото често го променят, тази история често променя мен.
Духът на стара София винаги ще остане в мен – с малките магазинчета, с работата на художника, с музиката на съседа. Онзи съсед, който винаги мога да помоля да ми вземе дрехите от химическо чистене, да ги остави в частната млекарница преди да тръгне на работа, а аз да си ги взема вечерта. После да се срещнем на фестивала или в ресторанта на ъгъла, защото не сме имали време да сготвим. Важното е, че се познаваме и сме добри един към друг, а животът в центъра на София наистина е разкошен, когато си позволим да го усетим.
- bTV Документите – история, която продължава
Завършвам с една история, която започна през ноември 2008 година и вярвам, че още не е завършила. Бях 16-ти номер в училище, това е любимо мое число и знаех, че всичко ще е ОК, когато на 16 ноември 2008 година се излъчи първият ми филм от поредицата bTV Документите. Така започна трисерийната документална поредица „България: Следите на терора”. Филмите разкриват неизвестни досега факти и трагични истории, свързани с терористичните актове в най-новата ни история.
Докато правехме поредицата, разбрах, че в годините на социализма жертвите на терора у нас са повече от хиляда, а стотиците ранени са останали извън хрониките. Някои от кървавите събития, като атентата в храма „Света неделя” на Велики четвъртък през 1925 г., са променили съдбата на поколения българи, но някак в училище не сме му обръщали внимание. Успяхме да се свържем с потомък на офицер, загинал в „атентата на века“, с историци и антитерористи, които анализираха версиите за подбудите на терористичния акт. Стигнахме и до два фрапиращи случая на въздушен тероризъм в небето над социалистическа България. Първият, от 30 юни 1948 г., влиза и в световната авиационна история като първия въздушен терористичен акт след Втората световна война.
Сега, 12 години след начало на поредицата , малко хора знаят , че поредицата bTV Документите ме научи да правя финансови сметки и отчети, а с помощта на режисьора Радослав Илиев, се научих и да режисирам, така да се каже. Нямаше как да не се случи. Не ми се вярваше, но ми стана ясно, че това е факт, когато се срещнах със Стефан Данаилов.
Трябваше да преговарям с него да ми даде свои студенти, за да направим възстановки за поредицата. Той ми зададе няколко въпроса и чак след като ми каза: „няма страшно, давам ти ги, просто исках да ми докажеш, че знаеш какво правиш“, чак тогава разбрах, че всъщност ме е изпитвал. Накрая той строи целия си клас във фоайто на НАТФИЗ и ми каза: „Избирай си”.
За да заснемем друг случай на въздушен тероризъм, от 7 март 1983 г., известен като "кланата стюардеса", направихме мащабна възстановка на летище София със самолет, идентичен с похитения АН. Атентатът е приключил през нощта, по тъмно и нямаше как цялото летище да затвори заради нас вечерта, въпреки че ни бяха дали самолета под наем и всичко беше точно. Просто трябваше да снимаме през деня. Обадих се на Андрей Баташов, Бог да го прости, съученик ми беше. Питам го как може да направим цял един самолет черен и нищо да не се вижда през прозорците, а той ме увери, че ще разрешим въпроса на следващия ден. От мен се искаше да отида в 9 сутринта пред Народния театър. Така и стана – явих се на задния вход на театъра, а Андрей, свалил черната завеса на голяма сцена, стои и ме чака. Взех тежката театрална завеса, занесох я на летището, завихме самолета, снимахме поне 5 часа и следващия ден я върнах в театъра все едно нищо не е било. Венелин Петков (сега Директор „Новини, актуални предавания и спорт“ в bTV) толкова се впечатли от нашата продукция, че купи шоколади за всички на терен J
След това последва двусерийната поредица „Архивите на трафика“ за първите обири на музеи в България в началото на XX-ти век , както и поредицата за банковите фалити. Студентите на проф. Данаилов останаха с нашия екип, довериха се на оператора Иван Филчев и на мен и продължихме да работим с тях. Тук научих повече за Държавна сигурност в схемата за износ на българските антики, за каналите, по които са пътували тогава ценностите. Мисля, че някои от тези канали съществуват и днес.
Предлагам да спрем тук. Убедена съм, че някои истории тепърва ще бъдат разказани, защото поредицата ще продължи.
Целия материал четете на страниците на настоящия брой на в-к „Сега“.
