Калин Каменов е израснал в така наречената Северозападнала България, в дом за деца, лишени от родителска грижа. Не крие, че е имало месеци, в които не е излизал навън, защото е нямал обувки. Историята, обаче не е сълзлива, не е и призив за събиране на пари, а за избора да преследваш мечтите си.

Kалин Каменов е на 35 години, завършил е право в Югозападния университет "Неофит Рилски". Женен е и има дъщеря, която носи името му - Калина. Каменов е зам.-министър на младежта и спорта, а преди това председател на Държавната агенция за закрила на детето. Разговаряме във Враца на път за дома, в който е израснал. Той е едно от момчетата, отгледани в дома за деца лишени от родителска грижа "Асен Златаров".

„Винаги са ме вдъхновявали хората, които идваха и помагаха. И мечтаех един ден да съм на тяхно място, и да идвам да помагам”, сподели Калин.

16 години по-късно Каменов е сред гостите на традиционния бал на деца от социалните домове под патронажа на президентството.

„Тогава дори нямах обувки на моя бал, бях с едни скъсани маратонки, бях същия като вас. Учих и исках да покажа на всички около мен, че това, че съм без родители и съм живял в дом като вас, не ме прави по-лош от всички останали. Пожелавам на всички вас да пожънете успехи”, каза той в обръщение към децата.

- Вашата реч на бала на децата при президента беше много вдъхновяваща, вас какво лично ви мотивира, когато вие бяхте в дома?

„Мен лично ме мотивира да покажа, че дори със скъсани маратонки, дори без пукнат лев в джоба си, мога да съм не по-малко успешен от всички останали, които са около мен. И всъщност недоимъкът и това, че винаги през годините съм сочен с пръст като онзи, който живее в дома, ме мотивира и ме е амбицирало да покажа, че мога да успея, и, макар живеейки на такова място, аз имам не по-малко желание да помогна".

Влизаме е "Асен Златаров", за да видим дали според него има промяна в живота на децата в институция.

„Преди години, докато живеех тук, имаше едно момче Ачо, с което живеехме в една стая. Аз понеже последните години се стараех доста  в училище, изкарвах високи оценки, той пък имаше сериозни проблеми в училище, имаше много ниски оценки, но виждайки ме, че аз уча, го стимулирах и него, да стане старателен в подготовката на учебния материал. И  когато дойде време да завършваме, кандидатствахме и двамата в университет, и най-интересното е, че тогава мен не ме приеха, а него да. Разбира се, следващата година ме приеха и мен, но интересното е, че този, който се учеше от мен, получи шанс и до такава степен се нахъса и стимулира, че влезе в университет преди мен, което показва, че всеки един може да успее, независимо дали е българин, дали е циганин, дали е турчин, ако има един човек, до него да го нахъса и да му казва: „Успехът е възможен, независимо какъв си, аз съм до теб и те подкрепям„.

Историята си Калин Каменов разказва винаги, когато влезе в дом за деца без родители.

„Преди години имахме една кампания, обикаляхме всички домове в страната и аз им разказвах моята лична история, какви проблеми съм имал, през какво съм минал, за да стигна дотук и те викаха:" Ама ти се майтапиш бе, това не е вярно, казвам не, вярно е, с едни скъсани маратонки ходих три години, нямах обувки да ходя на училище, ходих със скъсани дънки, имал съм проблеми по-големи от вашите".

Съвет към всички деца

Никога да не се предават пред трудностите, а трудностите да са тяхната амбиция и стимул да покажат, че могат да успеят и в България, че изходът не е Терминал 2, че изходът не е бягането от проблемите, а изходът е борбата с проблемите.

... и когато нещо ни е трудно, всъщност  да разберем, че това е препятствието, което трябва да превъзмогнем, за да станем по-силни и по-добри.

Докато е председател на Агенцията, Каменов се опитва да въведе една добра практика и много се надява един да я има в цяла страна. Въвежда мобилни групи от социални работници, здравни и образователни експерти, които да влезнат в гетата и да прекъснат порочната практика малолетни момичета да раждат и изоставят своите деца.

- Казахте, че се е променил външно, какво е нещото от вътре, което трябва да се промени?

„Индивидуалният подход към децата, хората, които работят на такова място, трябва да обичат децата. За съжаление, и вие знаете, и много колеги знаят, че не са малко колегите, които работят тук и за тях децата са просто инструмент, с който да си взимат заплатата

Условията не са най-важното нещо, аз съм живял в не толкова добри условия, колкото виждаме тук, но с подкрепа от страна на експертите, на възпитателите, някой от нас успяха да станат хора, така че по-важна е индивидуалната подкрепа, подходът към детето, отколкото дали ще живее на матрак или на пружина или ще спи на нов матрак, или ще е с дебела и тънка завивка.

Така приключва този разказ. Остава надеждата, че думите на Калин няма да останат нечути, че неговата история няма да е изключение, а би могла да се превърне в една от многото истории за успелите деца на България.