Това е текст за един народ, който векове наред е строял своите къщи по такъв начин, че те приличали на добре укрепени кули. Винаги съм се възхищавал на работата на възрожденските майстори да строят толкова прекрасни домове по най-различни наклони и настилки. Работата на майсторите, които са издигали масивни, равни стени от едър камък, в който е нямало никаква пролука дори и за най-малък прозорец на приземния етаж. Приземни етажи от дебели стени без изглед към другите. В тях били избата и огнището.

Тези възрожденски къщи, скъпи читатели, са символа на вътрешния свят, на дома на българина. Те са символ на нашето мислене дори и днес. Векове наред, нашият възрожденски предшественик се е затварял в своя свят, без изобщо да иска да знае какво се случва извън него.

Улицата е била символ на другостта, на опасността, на общата несигурност в условията на робска участ.

Ако тези разсъждения ви се струват излишни, следващият път, когато минавате през Копривщица, Котел, Перущица, стария Пловдив, Търново или десетките малки селца, пръснати из Родопите, хвърлете един поглед към произволно избрана от вас къща и ще забележите, че освен липсата на прозорци на приземния етаж, цялата сграда, обикновено на два ката, е „обърнала гръб“ към улицата, а лицето й гледа весело към вътрешния двор, опасан от висока ограда.

Там вече имаме и прозорци, и врата, които винаги са ми приличали на усмихнато лице, в което прозорците, обикновено два, са очите, а вратата – устните. Този вътрешен свят е бил уютен и топъл, приветлив и личен, искрен и спокоен. Това е бил домът ни.

Днес , домовете ни не се смеят, поне привидно. Когато се загледаме в ръбатите панелни блокове или кооперациите и къщите в стил „мутробарок“ , можем да си представим каквото и да е, но не и лице, освен ако не сме изпушили нещо зелено, поливано от онези веселяци, които не ни искат в Шенген.

Но аз не се съмнявам, че чувството към дома ни се е променило. Където и да живеем, вътре в нашия дом е все така топло, защото просто това е ... нашият дом. Улицата обаче остава все така чужда.

Погледнете например входа във вашия блок – всички вратички на пощенските кутии ли са на местата си? Прави ли ни впечатление, когато не свети лампата в асансьора? Колко пъти от балконите са политали фасове, които наши съседи, сякаш нарочно хвърлят на площадката точно, когато се прибираме от работа или училище.

Това „навън“ все още не е част от нашия свят. Спомням си, преди 10-15 години, на мястото на МОЛ-а на „Стамболийски“ имаше един грозен и незавършен строеж. От лявата си страна, той опираше в 20-етажен блок, който си е все така там. От дясно пък граничеше с училището, което също не е мръднало.

Хората от блока изхвърляха боклуците си директно през балконите, които тежко падаха върху изоставената строителна площадка. Имаше и такива, които директно изсипваха кофите си, тръскайки ги по железните парапети, докато други им се караха, че тропат между два и четири.

Само за няколко месеца този строеж се превърна в импровизирано малко, гнусно сметище в центъра на квартала, което комбинирано с подпочвените води, които избиваха, излъчваше разнообразни зловония, които се качваха към горните етажи от ляво и училищните стаи на четвъртокласниците от дясно. Стигна се до там, че същите тези хора започнаха рядко да отварят прозорците си, отвратени от собствените си боклуци и техните миризми.

„Мама им де*ба на тия от общината, нема ли да го изчистат тва най-после“, чуваше се все по-често в квартала.

Но вместо „тия“ от общината, дойде една репортерка от вече несъществуващия вестник „Нощен труд“ и написа материал със заглавие „Шарани се въдят в Зона Б-5!“.

Статията започваше приблизително така – „В баровския квартал, в центъра на София, има един незавършен строеж с огромна яма, пълна с вода. В нея децата ловят риба. Малкият Пепи разказва, че вчера е хванал 3-килограмов шаран“.

Аз познавах Пепи, родителите му бяха много горди с него след статията, въпреки че той не беше хващал шаран, нито пък каквато и да е риба на сметището. Просто защото при „Строежа“ имаше само жаби.

Чак след години разбрах защо хората хвърляха боклуците си. „Строежа“ беше символ на нещо провалено, изоставено и мръсно, където всеки можеше да се изхрачи, след като всички се бяха изхрачили. Той беше извън прага на чистия ни дом.

На всички ни миришеше, но никой не предложи да разкараме гнусотиите, за да не се разболеят децата ни, които според вестника, ловяха големите шарани. Да чистим ли? Всеки си казваше – да не съм балък? Но всеки си го мислеше. Но този блок не можеше да обърне гръб на мръсния строеж, както възрожденските къщи са обръщали гръб на улицата. Но ние си оставахме все така разединени...

Ще го напиша пак – у нас, откакто се помня хората се делят на червени и сини, комунисти и демократи, левскари и цeсeкари, хомосексуалисти и хетеросексуални, богати и бедни. Когато Левски бие в Европа, феновете на ЦСКА виждат слабостта на противниковия отбор, преди да се зарадват на българския успех. И обратно.

Гъркът обича своята Гърция, пише Алеко в „Разни хора, разни идеали”, защото всяка педя в неговото отечество му напомня за славни исторически събития, на които свидетели са и до днес съществуващи паметници на висока култура. Швейцарецът обожава своята Швейцария, защото всякой кът от неговото живописно отечество привлича посетители и му принася средства за съществуване.

Какво има България?

Имаме паметници, пред които през деня се покланяме, нощем режем с флекс, за да ги върнем на вторични суровини; изхвърляме със замах боклуците и фасовете си през прозорците на колите, когато пътуваме, плюем по земята, когато вървим.

Не е ли време да променим това? Независимо, че синовете на Кубрат тръгват по различни пътища, въпреки бащината си заръка за единство, сухите клони се прекършват и горят в огъня, Левски е предаден от българи, а напоследък е модерно да се делим на българи и цигани, българи и турци, цигани и турци.

Разграничаваме се от България, наричайки я с обидното и грубото „ТАЯ държава”, сякаш ние не сме част от нея. От години пием поединично в къщите си и дори не се събираме със съседите. Ако сме в нова кооперация дори не ги познаваме, а вече живеем сред тях от години.

Затова чистенето е нещо полезно. Ако го направим заедно, най-малко, можем да се запознаем помежду си, да се смеем на нови вицове или групово да се възмущаваме на съседите от другия вход, които са направили целия този боклук, докато те се възмущават на нас.

Тогава, поне за ден, ще видим, че и улицата е станала наша. Защото тя ще е по-чиста, а ние ще се почувстваме малко по-пречистени. И то не само за един ден...