Тя върви по необичаен път. Завършва химично инженерство, вместо музикална академия, изгражда кариерата си без формално джаз образование и усвоява „езика“ на музикантите не в класната стая, а на сцената, редом до легендарни турски изпълнители. Днес именно този нестандартен път се е превърнал в нейна сила...

В страна, в която джазът остава музика за сравнително малка, но изключително вярна публика, Ипек Динч е част от поколението турски джаз артисти, които не търсят популярност на всяка цена и създават своята идентичност в среда, където джазът никога не е бил масова култура. Тя обаче предпочита джаза пред комерсиалните течения, защото именно в неговата сложност открива богатството на чувствата и възможността да създава истинска връзка с публиката. Неслучайно признава, че често променя репертоара си според атмосферата в залата – не по предварителен план, а защото вярва в онази невидима химия между сцената и хората.

В нейния свят логиката и чувствата не си противоречат. В думите ѝ непрекъснато се срещат две на пръв поглед противоположни понятия – аналитичност и емоция. Инженерното образование я е научило на дисциплина, точност и логика, но според нея най-важното в изкуството идва отвътре – от способността да усещаш хората, да преживяваш музиката и да предаваш това нататък...

„Музиката не е това, което правиш. Тя е това, което си“, казва тя, повтаряйки думи на своя съпруг, които всъщност звучат като най-точното определение за собствената ѝ философия.

Ипек Динч е сред гостите на джаз феста в Банско (31 юли – 9 август), на чиято сцена излезе заедно със Стив Хамилтън, Михаил Йосифов, Атанас Попов и Джанер Каптан.

Ипек Денч (İpek Dinç) в разговор с Даниел Димитров – за джаза не като за жанр, а като за състояние на духа, за това как съчетава аналитичния ум на инженер с емоционалността на артист и оставя впечатление за човек, който живее музиката като своя идентичност, за състоянието на джаза в Турция, за пътя си към сцената, за свободата, семейството и подкрепата, без която талантът трудно оцелява. И още: Защо никога не би си взела почивка от музиката. Защо вярва повече в силата на житейските преживявания, отколкото в романтичните митове за вдъхновението. Защо смята, че истинският артист никога не спира да се учи.

През 2017 година казвате, че в Турция има сериозна джаз публика. Тази публика повече или по-малко е днес?


– Добър въпрос. Всъщност, мисля, че за съжаление става по-малко, защото демографската картина се променя... Но все още има вярна джаз публика – хора, които са истински отдадени, посещават фестивалите и слушат джаз.

Не съм сигурна обаче дали джазът става по-популярен в световен мащаб, включително и в Турция. Затова бих казала, че аудиторията не се разширява...

От друго Ваше интервю, от 2010 година, разбирам че в Турция няма джаз консерватория или джаз катедра, която да преподава този стил...

Тогава беше така. Сега вече има няколко такива места и съм много щастлива да го кажа. Имаше един университет с изключително добра джазова програма, но точно когато кандидатствах, беше закрита. Така че нямах избор и нямаше къде да получа такова образование в Турция.



Днес не тези няколко места, които споменах, можеш да получиш сериозно джаз образование при наистина добри преподаватели. Много се радвам, че това вече е възможно...

А Вие бихте ли преподавали?

– Не. Не съм добър преподавател. Нямам търпението за това (Смее се – бел. а.).

„Моята причина да искам да пея джаз е, че ме кара да се чувствам много повече, отколкото други музикални жанрове“, споделяте през 2003 г.. Кои жанрове имате предвид?

– Например, поп музиката... Между другото, през последната година започнах да слушам рок и метъл, и много ги харесвам. Трябва да го кажа! Но не бих ги изпълнявала, защото смятам, че тази музика трябва да остане толкова силна и мощна, каквато е.

Ако слушате поп или рап, който сега е изключително популярен и в Турция, няма да откриете същата дълбочина и богатство в музиката. Когато слушам джаз, той ми носи толкова много емоции, толкова много чувства. Харесва ми и неговата сложност, което удовлетворява музикалната ми природа.

Химическото инженерство научи ли Ви повече за химията между хората, за химията в изкуството?

– Това също е много добър въпрос. Не знам... Мога да кажа, че умея да разчитам хората. Усещам дали нещо им харесва или не. Ако не им допада, мога да променя посоката. Доста съм адаптивна и това много ми помага...

Но не мисля, че химичното инженерство ме е научило на това. По-скоро, такава съм си по природа. Но то ме научи да гледам на нещата аналитично. Освен това, имам математически начин на мислене, който много харесвам. Обичам науката, обичам математиката, всички тези неща. Само че, ако трябва да бъда честна, не обичах химията... А учех именно химично инженерство. Странно, нали?...

Това образование ме направи аналитична. В работата си имам ясни правила и трябва да бъда много прецизна – по отношение на времето и на всичко останало. В този смисъл ми помага да бъда дисциплинирана.

Химията между музиката и публиката идва отвътре...

Работила съм с много по-възрастни музиканти – истински легенди на турската музика. Имах шанса да бъда до тях и научих страшно много. Това беше като друго училище. Те учат строго, понякога дори сурово, но така научаваш най-добре...

Понеже споменахте химията с публиката – избирате ли репертоар в движение? Променяте ли го според хората или според това, което чувствате?


– Ако е фестивал, естествено, имам подготвен репертоар и не го променям. Но ако съм в джаз клуб или на друго събитие, мога да сменя програмата на момента.

Слава Богу, музикантите ми са изключително професионални – адаптират се буквално за секунда. Така че понякога правя такива промени, като усещам атмосферата в залата. Чета настроението на хората и чувствам какво искат да чуят.

С какви музиканти свирите в Турция?

– Всъщност, работя с много музиканти. Нямаме една постоянна формация, защото тогава вече трябва да имаш група със собствено име...

Много от Вас имат триа, квартети, квинтети...

– Да, и аз имам такива проекти. Но работя с двама-трима пианисти. Имам първи избор, втори избор... Ако първият не е свободен, се обръщам към втория. Така е и с останалите музиканти



Имам хора, с които работя от години. Например, с басиста ми сме заедно вече около двайсет години. Той е невероятен. Всички са невероятни – отлични и изключително професионални музиканти.

В миналото сте била бекволистка, днес зад кой изпълнител бихте застанала като беквокал?

– О, това е интересен въпрос. Може би, Ди Ди Бриджуотър. Или Даян Рийвс. Много бих искала. Това са легенди, които все още са сред нас, и бих се радвала да пея зад тях...

Проблемът е, че съм жена, но имам мъжки глас. Наричат ме алт, а аз се определям като тенор. Понякога пея дори по-ниско от мъж. Всъщност, гласът ми е по-нисък от този на Стиви Уондър и Майкъл Джексън. Така че, може би, беквокалите за тези певици биха били малко проблематични (Смее се – бел. а.).

Имате ли нужда да си почивате от музиката?

– (Отговаря светкавично – бел. а.) Никога! Никога! За мен музиката не е работа. Не е професия.

Всъщност, наскоро с мъжа ми говорихме за това и той каза: „Музиката не е това, което правиш. Тя е това, което си“. И е прав.

Понякога се изморявам, ако имам няколко поредни концерта или прекалено натоварен период. Тогава си казвам: „Добре, тази вечер ще отида само да слушам концерт. Няма да пея“. Отивам... И в момента, в който музикантите започнат да свирят, веднага си казвам: „И аз искам да изпея поне една песен“. Това е вътре в теб. Не можеш да го извадиш. Никога не бих искала да си взема почивка от музиката...

Следващият ми въпрос е свързан със семейството. Но Вие вече споменахте съпруга си...

– Преди всичко искам да кажа, че родителите ми бяха най-голямата ми подкрепа, както съм споменавала и преди. Казвам го, защото е много важно. Ако не бяха те, едва ли щеше да ми бъде лесно да се занимавам с това в Турция. И без това не е лесно да си жена в Турция, а още по-малко жена, която излиза на сцена и пее. Затова подкрепата на семейството е изключително важна.

Щастлива съм, че сега имам и съпруг, който ме подкрепя напълно. Той е италианец. Когато е бил млад, също е искал да стане музикант, но е срещнал препятствия и не е успял. Това винаги е било негова мечта. Обича музиката, обича да бъде сред музиканти и ме подкрепя на сто процента. Наистина съм голяма късметлийка със семейството си.

Има ли момент от детството, оформил човека, който сте днес?

– Само един момент е трудно да избера. Имах много щастливо детство. Както вероятно ще кажат много певци, и аз пеех пред огледалото с четка за коса вместо микрофон. Постоянно пеех... (Смее се – бел. а.).

Мисля, че музиката, която слушахме у дома, също оформи моята идентичност като певица. Не слушахме турски фолклор или други жанрове. Родителите ми най-често пускаха Франк Синатра, Дийн Мартин, по-„меките“ изпълнители, които майка ми харесваше повече. Това силно повлия на развитието ми като музикант.

Като говорихме за семейството и подкрепата, възможно ли е човек да бъде джаз музикант, ако не е щастлив и свободен?

– Ако наистина го искаш, мисля, че можеш да успееш, независимо от всичко. Аз просто имах късмета да получа огромна подкрепа.

Познавам хора, които не са имали щастливо детство или са израснали при много по-трудни обстоятелства, но въпреки това са успели. Всичко зависи от това колко силно го желаеш...

Кое е най-голямото предизвикателство, което сте преодоляла, но малко хора знаят за него?

– Много добър въпрос... (Замисля се – бел. а.). Когато започнах да пея, нямах музикално образование. Чувствах се по-малко подготвена от останалите музиканти. Не говорех техния език. Не можех да им обясня как искам да звучи дадена песен. Не можех да общувам с тях професионално. И усещах, че в началото не ме приемаха напълно сериозно. Но, слава Богу, вече минаха двайсет години, откакто започнах...

Тази вечер например ще работя за първи път с някои музиканти, които дори още не познавам лично. Но вече се чувствам уверена, защото научих този език. А колкото повече работиш и трупаш опит, толкова по-добър ставаш. Това беше най-слабото ми място...

Всеки музикант ли може да научи този език?

– Разбира се. Можеш да го изучаваш, можеш да го научиш и на сцената, както стана при мен. Но трябва да го научиш! Всеки може да го направи, ако учи...

Вярвате ли, че една голяма любов може да промени начина, по който артистът създава музика?


– Аз не съм композитор, а изпълнител, така че не създавам музика в буквалния смисъл. Но когато пеем, ние изграждаме собствен стил и собствен начин на изразяване. Мисля, че не толкова голямата любов, колкото големите житейски преживявания влияят най-силно. Може би, дори болезнените преживявания. За щастие, аз не съм имала много тежки моменти в живота си... Но когато изпиташ силни, тежки чувства, е прекрасно да можеш да ги предадеш чрез музиката на хората.

Случвало се е хора от публиката да плачат. Казвам го, не защото се радвам, че плачат, а защото това означава, че съм успяла да им предам емоцията. Ако аз чувствам нещо, мога да ги накарам и те да го почувстват...

Мисля, че именно големите житейски преживявания правят това възможно. А при големите творци и композитори подобни събития вероятно са още по-важни за създаването на музика.

Ако сърцето Ви можеше да изпее само една песен, която никой досега не е чувал, за какво би била тя?


– Това е много труден въпрос. Наистина трябва да помисля...

Пяла съм за любовта, за радостта, за тъгата, за раздялата, за живота... Не знам дали има нещо, за което никога не е пято или което аз самата не съм изпяла.

Напоследък много мисля за нашето съществуване – на Земята, в галактиката, във Вселената... Вероятно бих искала да пея за самото ни съществуване и за всички онези неразгадани въпроси, за Вселената.

Кой е най-щастливият момент в живота ти извън сцената?

– Когато съм със семейството си...

Понякога питам майка ми: „Кое предпочиташ – това или онова?“. А тя ми отговаря: „И двете“. Тогава казвам: „Избери едното“. Не ми се иска да прозвуча като нея... Но мога ли да кажа два или три момента? (Смее се – бел. а.).

В деня, в който се омъжих, бях един от най-щастливите хора на света. Между другото, това е вторият ми брак. Но всеки път, когато съм със семейството си, съм най-щастлива...

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

– Жизнерадостна.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

– Живота.

Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google