Общото между тях е една велика британска хард рок група - Rainbow. Александра Кръстева ни среща с двама от вокалистите на бандата – Греъм Боне и Дуги Уайт.
Не сте в България за първи път. Какво ви връща обратно? Българите рокаджии ли са?
Д.У. – Всички българи са рокаджии. При това много ентусиазирани. Първият път, когато дойдох тук, бях с Джон Лорд. Свирихме с оркестър в античния театър в Пловдив – това беше първото ми преживяване тук. Беше невероятно! Съчетахме гостуването с „Каварна Рок”. Когато ме попитаха дали искам да се върна с Греъм, веднага се отзовах. Ние сме приятели от много години, разказах му колко вълнуващо е тук и колко развълнувани са българските рок-фенове.
Г.Б. – Винаги се забавляваме. На всеки две-три години се виждаме и правим нещо заедно. Винаги се шегуваме заедно, понякога е ужасяващо.
Д.У. – Да… Рокът трябва да е забавен. Все още възприемаме музиката много сериозно, пътуването също, но трябва да се подходи и с чувство за хумор. Важно е да помогнеш на публиката да се чувства част от целия процес. Българската публика става част от шоуто от момента, в който стъпиш на сцената. Безценно е.
Кои са най-великите години на рока?
Д.У. – Според мен то е като…. Като религия. Винаги се връщаш към началото. Оригиналите – „Дийп пърпъл”, „Юрая Хийп”, „Лед Цепелин”, „Блек Сабат”. „Дорс” са пророците на хеви рока. Всеки, дошъл след тях, си има свои пророци – „Айрън мейдън”, „Джудас Прийст” или „Ей Си Ди Си”, или който и да е сега. Така се случва рокът – една голяма църква, в която всеки е добре дошъл.
Г.Б. – Според мен, рокът е музиката, която си слушал като малък. Това ти се запечатва. За мен това бяха „Бийтълс”, „Ролинг Стоунс”, „Дъ Кингс”. Това, с което отрастваш, се превръща в твоята рокендрол основа. 30-годишните сега са слушали „Дийп Пърпъл” и „Лед Целепи”н. Аз израстнах с Литъл Ричард, Бъди Холи, музиката на 50-те. Това ме изгради. Брат ми ми показа тези изпълнители. Това се превърна в историята за мен – рокът за мен започна там. Сега всичко се промени. Публиката, на която ние свирим, е от всички възрасти, от 18-годишни и по-млади – от 10 до 100, не чак толкова, нека да кажем от 10 до 70… Но понякога се чудя как тези деца са чували музиката, която ние познаваме? Ами, от майките и бащите си. Ние свирим музиката на майките и бащите им и не го осъзнавахме. Но сега децата идват при нас и ни искат автографи. Питам ги: „Как си опознал музиката ни?” – „Майка ми я пуска”. Страхотно е това. Сега публиката за музиката, която ние свирим, е по-голяма от всякога. Страхотно е.
Повече вижте във видеото.
