Джерард Бътлър: Винаги съм харесвал българите

Много екшън има в „Код Лондон” – разбиване с хеликоптер, екшън с коли, много боеве. Това разказа за предаването „Тази събота” актьорът Джерард Бътлър. Мечтата му е била да стане актьор, завършил право в университета в Глазгоу, работил няколко месеца в голяма адвокатска кантора, откъдето го уволнили. Заминал за Лондон да преследва мечтата си, а първият му снимачен ден на първия му филм е бил истинско бедствие. Какво разказа още за кариерата си, театъра, киното, вижте в интервюто:

- Добре дошъл в предаването! Кое беше най-голямото предизвикателство за теб в „Код:Лондон”?

- Много предизвикателства имаше. Това е един много голям и амбициозен проект. Случват се много неща, има много екшън, разказват се много истории, има много емоции. А когато искаш да си свършиш работата добре и това е най-важното, се потапяш изцяло. Аз работих и като продуцент в този филм и се вкючих и в писането на сценария, освен, че играя в него. Това бяха едни много дълги дни, в които тичаш и се разкъсваш между едно, второ и трето нещо. Понякога просто не знаеш къде си. Но, може би трябва да отбележа, че наистина имаше много екшън, разбиване на хеликоптер, екшън с коли, всякакви екшън сцени, които може да си представите. Много боеве, обичам го, не си го представям по друг начин. Има и много страдание.

- Работил си много през годините, направи страхотни филми, но кога започна да мечтаеш да станеш актьор?

- Странно е, че казваш думата мечта. Аз исках да стана актьор още преди да знам какво означава да си актьор. Когато съм гледал филми или телевизия, не знаех какво е да играеш, но знаех, че искам да съм там - част от тези светове. Исках да бъда там, където са тези хора. Исках да съм част от тази любовна история, да отида на друга планета и после разбрах, че това, което искам да правя е, да играя тези неща и да бъда възможно най-близо до тези светове или част от тях.

Когато бях 11-12 годишен играех в аматьорски трупи, а когато станах на 15 сънувах, че играя във филм. Отчасти бях във филма и отчасти бях в реалния свят, това беше един британски филм от 80-те, казва се Кроу. Стилистиката му прилича на филма „Властелинът на пръстените”. Имаше дракони, летящи коне, много лудории и аз сънувам, че съм там и че съм Кралят или Принца, който е влюбен в принцесата. Беше голяма лудост. Когато си хващахме ръцете излизаха пламъци.

И когато се събудих на следващия ден, знаех, че искам две неща. Първото : Бях влюбен в принцесата и исках да я открия, и второто, че искам да бъда актьор. Отидох при майка си и й казах: Мамо искам да стана актьор! А тя ми каза: Разбира се синко и не ме взе на сериозно, а аз избухнах в плач и й казах: „Аз трябва да стана актьор! Мога! Трябва да го направя!” Аз знаех, че трябва и в същото време се появи паника от това, че може никога да не се случи. Разбираш ли? Защото аз наистина трябва, трябва, трябва да стана актьор!

- Значи винаги си искал да станеш актьор?

Да! Не винаги, но беше на приливи и отливи. После си казвах: може би трябва да стана доктор или адвокат. Аз се интересувах от тези професии, но сякаш вътрешния глас ми казваше: Не, не се отказвай, ти ще успееш!

- Ти си завършил университета в Глазгоу - право. Учил си за адвокат. Мислил ли си някога какъв адвокат щеше да бъдеш?

- Аз дори работих като адвокат. Всъщност първо исках да бъда криминален адвокат, после размислих и започнах да работя в много голяма адвокатска фирма в Шотландия и там трябваше да се обучавам в продължение на 6 месеца в данъчно право, корпоративно право, съдебни спорове. Работил съм много във всички тези отдели. Това беше достатъчно и за да разбера за себе си, че това не е нещото, което искам да правя в живота си.

- Какво каза майка ти в този ден, в който ти каза, че зарязваш правото?

- Ако трябва да кажа истината, на половина аз го зарязах и наполовина то ме заряза. Всъщност ми оставаше седмица преди да се квалифицирам като адвокат и ме уволниха. Беше ясно за всички, че това не е моето място. Партньорите във фирмата бяха страхотни, но ми казаха: твоята страст би трябвало да е другаде и май трябва да продължиш да я търсиш на друго място.

Просто умът ми не беше там, не бях щастлив с живота си и те го виждаха. Трябваше да се обадя в същия този ден на мама и да й кажа. През всичките тези години, това, че ще ставам адвокат беше голяма работа, защото нямахме адвокати в нашето семейство. И аз й се обадих и й казах: мамо, мислех ,че ще стана адвокат, но ме уволниха. А тя каза: „Какво? Какво ще правиш сега?”

И аз й казах: „Ами сега ще се преместя в Лондон и ще стана актьор.” И това се случи на следващия ден. На следващия ден след като ме уволниха, аз се качих в колата и отидох в Лондон. Това беше такъв провал, но беше освобождаващо. И осъзнах, че в този голям вакуум няма какво да губя - отивам там и ще опитам.

- Играл си на театралната сцена Шекспир. Липсва ли ти театъра?

- Да, наистина ми липсва театъра. Много бих се радвал да се върна на сцената. Но странното е, че обичам много да правя филми и колкото повече филми правя, толкова повече ми се иска да се върна на сцената. Киното е забавно, но това са много дълги дни. И когато приключиш, ето днес е моят последен снимачен ден, аз почти не мога да се движа. А в театъра работиш няколко часа на вечер, имаш възможност да развиваш героя си и всяка вечер да откриваш нещо ново за него и да разказваш историята му от началото до края.

Усещах, когато работя на сцената в театъра, че съм там и наистина съм този герой, дори не трябва да мислиш за това, магията просто се случва. Същото се случва във филмите, но е в по-малка степен, защото снимаш не в същата последователност и го правиш още веднъж и още веднъж, малки сцени, а и ми липсва живата публика.

- Помниш ли първият си снимачен ден, на първия си филм?

- Да!

Какво се случи?

- Бедствие! Моя първи ден в театъра между другото, в тази пиеса на Шекспир, режисьора по някаква причина ни беше дал някакви дървени пръчки, бяхме част от една голяма сцена. В едната си ръка държахме пиесата, в другата пръчка и трябваше да тичаме и да се обърнем в един момент. И един от актьорите просто ме нацели в окото. Едва не загубих окото си. Бях посинен повече от 10 дни! Това беше първият ми ден в театъра.

Първият ми снимачен ден беше във филма „Мисис Браун” с Били Конъли и с Джуди Денч, със страхотен екип. Били Конъли в Шотландия е като: В Шотландия имаме две институции Шон Конъри и Били Конъли. Той е страхотен комедиант и актьор и аз сега играех неговия брат във филм. Моята първа роля, моя първи снимачен ден беше с него. Средата на зимата и трябваше да снимаме сцена, в която трябваше, тичайки, да влезем в океана. Говоря за Ноември!

Много студено, вълните са огромни, водата беше черна, замръзвахме! И правихме сцена след това, в която сме мокри до кости и полуголи и на всеки дубъл трябваше да ни поливат с вода и това продължи цял ден. И някъде по средата на снимачния ден аз просто получих хипотермия и Били също.

Линейката ни чакаше да ни закара в болницата. Ние бяхме премръзнали! И трябваше да влезем отново в океана и стояхме на една ветровита скала и си казахме: сега трябва да скочим за пореден път в тази буйна вода. В края на снимачния ден влязох в караваната си почти припаднал. Беше като кръщаване в огън и лед. В лед звучи по-добре.

- Кой беше първият човек, който ти каза, че си добър актьор и това е твоето място?

- Това никога не се е случвало!

- Никога? О, Боже! Наистина ли?

- Може би беше в първата ми работа със Стивън Бърков, страхотен сценарист и режисьор. Един от най-умните мъже, които някога съм срещал. И той ме избра за една пиеса. Аз преди това не бях работил професионално като актьор. Бях помощник на кастинг - режисьора. Минаха повече от 40 актьори за два дни. Аз просто ги посрещах и им давах сценария. В последния ден, с последният кандидат ме попитаха дали искам да вляза и да чета с него. И аз влязох и четох, а кастинг-режисьора дойде при мен и ми каза: Стивън Бърков е влюбен в теб. Каза, че ти си неговия фаворит сред всички явили се.

После той дойде при мен след това и каза: Не беше зле. Искаш ли работата? И това беше моята първа роля като актьор. Малко след това бях на сцената под неговата режисура. После дойде първата ми роля в мини сериал, първата ми роля в Америка. Случи се така, че той играеше моят чичо. Това беше много хубава случайност след толкова време. Станахме много добри приятели. Беше много яко!

- Кой е най-добрият съвет, който някога си получавал в бизнеса?

- Уф, не са ми давали много съвети.

- Извинявай.

- Може би да се наслаждавам на момента. Май са два всъщност. Първият е никога да не се предавам, защото понякога се случва нещата да не потръгнат много добре, или си просто си много уморен и не става както трябва, но не трябва да се предаваш, защото в следващата минута ще си на върха.

И второ: наистина да се наслаждавам на мига и да съм благодарен за нещата, които ми се случват. Често се случва умът ми да е някъде другаде, а да трябва да се концентрирам в сцената, нещо зад гърба ми или друго нещо. И като се върна назад и гледам филма, си казвам: това беше страхотно изживяване!

Не, че не съм го усетил в самия момент, но много често просто умът ти е на друго място. В края на краищата правя нещо страхотно. Аз съм щастливец, че правя това, което правя – филми, да играя, красиво занимание, това е прекрасна и много забавна професия. И трябва да съм благодарен, че правя това. И всеки всъщност трябва да си каже: ей можеше да правя нещо не чак толкова приятно.

- Снимаш повече от месец в София, хареса ли ти?

- Аз обичам България и обичам българите. Снимах тук преди...17 години филм по Чехов, мисля че ти споменах, с Майкъл Кокаянис, режисьорът на „Зорба гъркът”. Беше много различно място и много различно изживяване. И съм изключително изненадан колко много е променена за това кратко време. Винаги съм харесвал българите. Хората, които работят във филма „Код: Лондон” са страхотни, много вежливи и услужливи и са изключително талантливи. Но повечето от времето, което прекарах в България този път, може би 90% бях или в леглото си или в студиото.

- Харесва ли ти студиото?

Получи се любов между нас. Беше ми като роден дом. Моят затвор и моето всичко. Не, шегувам се..студиото е страхотно! Условията са фантастични, толкова много различни декори. Декорът на Код: Лондон е направо разтърсващ. И в същото време се снима някакъв епичен филм на декора на Рим, страхотни студиа и знам, че тук са правени много големи филми.

- Ще се върнеш ли?

- Да! Ще се върна. Но следващият път може би не трябва да съм и продуцент на филма, защото говорих с другите актьори и те ми казаха, че е жалко, че не съм имал повече свободно време, защото те са попътували извън София и са си прекарали страхотно.

- Знам, че отнемам от обедната ти почивка, няма да те задържам повече, но последно, имаш ли любима реплика от някой от твоите филми или от Код: Лондон, нещо вдъхновяващо за финал.

- Не знам, случва ми се хора да ми казват някакви реплики от мои филми, а аз дори не си спомням да съм ги казвал. И те примерно казват: Ей, това е от РокендРола.

- Защо не кажеш нещо от Послепис: Обичам те. Знам, че много българки са влюбени в твоя герой от филма.

- Не си спомням нищо от този филм, не, ще ти кажа от 300. Една много хубава реплика. Някой ми беше пратил от ютюб преди няколко дни „Стоте най-яки фрази от филми” и там имаше една моя реплика от 300: „Тази вечер ще вечеряме в Ада”.Тази фраза е толкова категорична, казва всичко! И особено мъжкарите много я харесват. Те много я харесват, защото е умопомрачаваща. И всичко, което се казва е „Аааа”. Много харесвам тази реплика.