Историята, която ще ви разкажем започва с един разказ. Разказ, написан от колегата ни журналист Иво Иванов. Разказът се казва "До десет" и е история, която по много човечен и затрогващ начин разказва за битката на една млада жена с онкологично заболяване.

Разказва и за това как когато имаш сърце, то е за всички и дори болестта не може да го сломи. Че можеш да помогнеш дори, когато самият ти отчаяно се нуждаеш от помощ, една история за малките жестове, които всъщност са... най-големите.

Поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и спокойно до десет. Чак тогава вземи важно решение. Това е стар и може би поизтъркан съвет, но като че ли е особено актуален днес, в епохата на импулсивните решения.

"Днес исках да ви помоля за нещо, но понеже ми се струва важно и дори малко егоистично, не искам да го правите, преди да сме преброили заедно поне до десет. Едно. Едно момиче... или по-скоро една млада жена. Така е било писано, че я срещнах за пръв път преди две години на най-тъжния етаж в най-тъжната болница."

„Сестра ми всъщност се свърза с него, че аз съм в тежко състояние и че му се възхищавам много и негови няколко думи, написани върху картичка биха ми помогнали и окуражили емоционално. Той обаче е решил да ми направи още по-голяма изненада. Вратата на стаята се отвори и се появи той. Първите няколко секунди бях една такава стъписана, защото не можех да повярвам, но след това последваха няколко часа разговори с него, в които аз описвам през какво съм минала, той описва неговия живот между Америка и България. Наистина от самото начало това усещане за човека отсреща, добрината и излъчването му, куража, който без да казва каквото и да било ми вдъхна”, разказа Анастасия Арикова.

Тя се казва Анастасия и е на 32. От три години се бори с левкемията.

„Симптомите ми бяха налице половин година преди да ми поставят реалната диагноза. Лошото е, че ние я търсехме в друга посока, докато осъзнаем, че е хематологично заболяването, мислехме, че е ендокринологично на щитовидната жлеза… И когато се обърнахме към онкохематолози, аз бях с 76 процента бласти с костния мозък, което е изключително много.

Шокът беше невероятно голям, наистина аз бях в момент преди да осъзная, че съм онкоболна, когато исках да си дам детето на градина, да изляза, да поработя малко, да си имам второ дете – много исках и всъщност обявяването на тази диагноза ни изпрати в десета глуха”, допълни Анастасия.

В тежката, безрадостна битка с болестта до Анастасия неотлъчно са съпругът й Сокол и 4-годишният им син Пресиян.

„В първия момент е буря, всякакви мисли минават през собственото съзнание – задават се въпроси защо аз, защо на мен, защо на нас, защо точно на моето дете, защо точно на моята съпруга. Нямам отговор на тези въпроси”, каза Сокол.

Започват изследвания, последвани от химиотерапии.

– Колко са ви най-дългите болнични престои?
– Ами около три-четири месеца ми беше първата хоспитализация.

„Беше ме страх, когато не ми отговаряше на телефонните обаждания”, спомни Сокол.

„Пресиян е бил на година и 9 месеца. Тъкмо проходи, тъкмо започна да ми казва първите си словосъчетания, учихме стихчета, пяхме песнички и наистина нещата трябваше да се развият по друг начин”, спомня си Анастасия.

След десетки изследвания и няколко химиотерапии, в началото на 2017 г., на Анастасия е направена трансплантация на стволови клетки. Донор става една от нейните сестри.

„И всичко беше страхотно, аз се чувствах добре, трансплантацията мина много леко. Прибрах се вкъщи обнадеждена, със страхотна вяра, летяхме от щастие, че адът, който преживяхме година и 9 месеца нон стоп по болници и с усложнения мина”, разказа Анастасия.

Следват 6 месеца, в които всички си отдъхват. Анастасия се чувства добре, изследванията са добри. Но... болестта се връща.

„И може би този момент беше още по- силен за мен като чувство от първата диагноза. И отново падаш, чупят ти се крилете, падаш, ставаш на колене, молиш се изправяш се и продължаваш”, допълни Анастасия.

Продължаваме да броим заедно с Иво.