Да срещнеш насилника си след 13 години в църква, ситуация, която връща една майка в момент, в който мракът и болката са били кошмарът, в който живее. Едва на 16 години Емилия преживява едно от най-страшните неща – насилие, което дълго я преследва. Тя успява да продължи след случилото се, създава семейство, има деца, следва мечтите си. Изпитанията обаче не свършват.
Днес 32-годишната жена пише книги, учи отново и мечтае за бъдеще, в което болката няма последната дума.
Понякога най-тежките битки са онези, които не се виждат. Водят се зад затворени врати, сред безсънни нощи и сълзи, които трябва да бъдат изтрити, преди децата да се събудят. Битки, в които човек няма право да се предаде, дори когато силите му са на изчерпване.
Емилия Димитрова познава тези битки. На 16 години преживява насилие от човек, на когото е вярвала. Години по-късно съпругът ѝ получава инсулт и семейството им се изправя пред ново изпитание. Тя остава тази, която трябва да се грижи за него, за двете им деца и за прехраната на дома.
Днес Емилия се връща в училище и мечтае да учи богословие. А най-трудният урок, който животът ѝ е поднесъл, се оказва прошката.
Емилия израства в семейство с три деца. Спомня си детството с любов, въпреки трудностите и периодите, в които майка ѝ трябва сама да се грижи за семейството, докато баща ѝ работи в чужбина. Определя себе си като момиче, което трудно приема отказите и мечтае за повече.
Но на 16 години животът ѝ се променя.
Младото момиче преживява насилие от човек, с когото има връзка и на когото се е доверило. Това се случва в деня, в който решава да прекрати отношенията им.
„Когато бях на 16 и ми се случи това, за което намерих сили да напиша в книгата, в началото ми се стори, че целият свят се е сринал върху мен“, разказва Емилия.
Тогава започва да обвинява себе си. Пита се дали с нещо не е предизвикала случилото се.
Не споделя с родителите си. Не разказва на приятелите си. Затваря се вкъщи и губи доверие в хората.
„Не го споделих с абсолютно никого. Моите родители не знаеха въобще за тази случка. Пазих го като една тайна, като един кошмар. Като нещо, което винаги ме е преследвало“, спомня си тя.
Майка ѝ забелязва промяната. Пита я защо вече не излиза, защо се е затворила в себе си. Но Емилия не намира сили да ѝ отговори. Страхът остава дори когато по-късно среща мъжа, който ще стане неин съпруг. Нужно ѝ е време, за да се довери отново.
Срещата, която променя всичко
13 години след преживяното Емилия отново вижда човека, който я е наранил.
„След 13 години срещнах този човек, който ме нарани, в църквата. На място, където никога не съм очаквала. А за мен църквата е нещо много важно, част от живота ми. Вярата ми в Бог ми помогна да преодолея цялата болка и да простя. Когато този човек влезе в църквата и пасторът каза, че има нужда от молитва и трябва да се молим за него, аз се разплаках. Не от болка за него, а от болката от миналото и картините, които се появиха пред очите ми – миналото, моментът, цялата случка. Но се събрах и казах: „Господи, аз му прощавам. Надявам се, че ще се промени“, сподели Емилия.
Той не е поискал прошка. Не е дошъл при нея, за да се извини. За Емилия обаче прошката не означава да оправдае стореното, а да престане да живее под тежестта на спомена.
„Да простиш вътрешно означава да пуснеш миналото. Прощавайки на човека, аз помогнах на себе си. Да паднат тези вериги на разочарование, на самообвинение, на омраза, на огорчение и болка“, казва тя.
Емилия открива опора във вярата си и описва преживяното в книгата „Пътят на моята вяра“. Но има нещо, което все още ѝ е трудно да направи. Да прости на себе си.
„Мога да простя на всекиго много неща. Но решението да простя на себе си е най-трудното. Чувствам се толкова безсилна пред себе си, за да застана пред огледалото и да кажа: „Прости ми“. Мога да го кажа, но не мога да го направя.“
Днес най-голямото ѝ притеснение е свързано с децата ѝ.
Когато едното прочита книгата и пита кой е човекът, който я е наранил, очите на Емилия се пълнят със сълзи: „Само си казах: Дано никога не им се случи нещо подобно.“
Чудото след тежката болест
Животът поднася на Емилия още едно тежко изпитание.
8 години след началото на съвместния им живот съпругът ѝ получава исхемичен мозъчен инсулт. Тогава децата им са едва на 6 и 7 години.
Мъжът губи способността си да ходи и е изписан от болницата в инвалидна количка.
Емилия разказва, че само няколко дни след прибирането у дома той започва отново да ходи. Тя приема бързото му възстановяване като чудо и отговор на молитвите си.
Но последиците от инсулта остават. Едната му ръка е парализирана и той вече не може да работи. Така върху раменете на младата жена пада тежестта на цялото семейство.
През първите две години тя не работи, за да го придружава по болници и рехабилитационни центрове. Парите не достигат. Роднини, близки и хора от църквата помагат на семейството.
Но най-трудни се оказват моментите, в които Емилия трябва да бъде опора за всички, докато самата тя се чувства безсилна.
„Гледаш – мъжът ти вече не е трудоспособен. Гледаш – децата са малки. И тези деца имат нужда от внимание. Имат нужда от майчина и бащина любов“, споделя тя.
Разказва как е трябвало да поеме и част от заниманията, които съпругът ѝ вече не е можел да споделя с децата.
„В един момент ти взимаш повече ролята на мъж и забравяш, че си жена. И когато застанеш пред огледалото, си казваш: „Бре, и аз съм жена“.“
Зад усмивката и ежедневните задължения обаче се крият изтощение и самота.
„Има моменти, когато съм плакала тайно. Плакала съм и съм се чувствала много слаба. Но сякаш си казвах: „Не, ти нямаш право да бъдеш слаба. Нямаш право да показваш такава емоция. Трябва да бъдеш силна“. И сложих маската на силна. Но вътрешно не съм толкова силна.“
„Просто да знаеш, че има човек до теб, е много важно“
Емилия не забравя хората, които застават до семейството ѝ. Разказва за подкрепата на родителите, роднините, пастор Найден и неговата съпруга.
Те помагат с пари, с придружаване до болниците и с присъствието си в най-трудните моменти.
„Просто да знаеш, че има човек до теб, е много важно“, казва тя.
Днес съпругът ѝ може да се обслужва сам и е усвоил много ежедневни дейности въпреки увреждането на ръката си. Емилия отново работи. Децата са пораснали. Трудностите не са изчезнали, но тя продължава напред.
На 32 години отново на училище
Сред всички изпитания Емилия намира сили да преследва и една своя отдавна отложена мечта – образованието.
Като дете прекъсва училище след пети клас. Тогава не разбира колко важно ще бъде ученето за бъдещето ѝ. Днес, на 32 години, отново е ученичка и продължава в 11. клас.
Разказва, че първоначално съпругът ѝ бил против решението ѝ, но тя настояла да продължи.
„За мен беше важно да покажа на себе си, че мога“, казва Емилия.
Иска да бъде пример за децата си и непрекъснато им повтаря, че мечтите изискват усилия и образование.
„Ако човек иска да постигне нещо, има мечти, има цели, иска да има добро бъдеще, трябва да се образова. Трябва наистина да учим“, вярва Емилия.
След като завърши средното си образование, Емилия мечтае да следва богословие.
Междувременно продължава и да пише. След първата си книга подготвя стихосбирка, чрез която отново иска да разказва човешки истории.
Най-трудната прошка
След издаването на „Пътят на моята вяра“ с Емилия започват да се свързват жени, преживели насилие. Някои плачат. Други я питат как е успяла да продължи и да се освободи от тежестта на миналото.
Тя им разказва за своя път и за силата, която намира във вярата.
За Емилия прошката се е превърнала в начин да върне спокойствието си. Но историята ѝ не означава, че всяка пострадала жена трябва да прости на човека, който я е наранил. Преживяването на травмата е лично, а отговорността за насилието принадлежи на извършителя.
Именно самообвинението остава една от най-тежките битки на Емилия.
Въпреки всичко преживяно тя не иска болката да определя отношението ѝ към другите.
„Ако някой ме нарани, може би на момента ще ме провокира. Но ако в следващия момент срещна този човек на улицата паднал, ще съм първата, която ще подаде ръка.“
А когато я питат какво би казала на 16-годишното момиче, което някога е била, Емилия се връща към онзи момент, в който животът ѝ се преобръща:
„Че животът не е само черен и бял, Емилия. Че е много по-шарен. Че животът сервира каквото си иска, но от нея зависи как ще го приеме. И да не бъде толкова наивна.“
Днес тя мечтае за нещо на пръв поглед съвсем просто – повече истински усмивки по лицата на хората, повече щастливи очи и по-малко страдащи деца. Защото след всички години, в които е трябвало да бъде силна за другите, Емилия продължава да търси и своето собствено щастие.
И може би най-важната крачка по този път тепърва предстои – да погледне себе си със същата доброта, с която е успяла да погледне другите.
Монтаж: Слав Механджийски
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
