„Знаеш ли, че може да идеш в затвора?“ – това е реплика, която Сандра Бълок изрича на български в култовия холивудски филм „Нежна полиция“.
Понякога, когато арестува престъпници или разпитва заподозрени, и нашата „нежна полиция“ използва подобни реплики. Тук обаче не е Холивуд. И техният свят доскоро беше територия, запазена само за силния пол. Защото се искат и сила, и воля, и железни нерви. Не да понесеш непоносимото, а да живееш с него.
„Била съм на стадиони. Видяла съм как реагират футболните фенове, хулиганите. Била съм на случаи с домашно насилие, на самоубийства, на кражби, на грабежи“, разказва Нина Петкова, която днес работи в отдел „Икономическа полиция“ в СДВР.
Трудно е да влезеш при близките с изречението: „Моите съболезнования“, това е нещо, с което не се свиква, разказва друга от героините в тази история. И добавя: „Преди много време попитах един мой бивш началник: „Аз кога ще свикна, когато влизам в стаята с тази реплика?“. А той каза: „Ако свикнеш, вече не си ми нужна“.
Някои са знаели призванието си от деца.
„Професията харесвам, полицейската. И после – обичам конете безумно. Любовта към животните ме доведе тук“, признава Теодора Шяинкова от сектор „Масови мероприятия“ в СДВР.
Други са се озовали на подходящото място в подходящото време. Както става по филмите.
„Като клише ще прозвучи, че това е детска мечта. А и това не е филм. Филмът е много различен“, казва Цветелина Кирилова от сектор „Масови мероприятия“ в СДВР.
Униформата им отива. А те си приличат не защото я носят, а защото са я избрали. Предпочели са пистолет и значка, вместо бляскава рокля и токчета. Красотата сигурно е можела да им отвори и други врати – към бляскави сцени и модни подиуми. Но те са избрали друго.
„Има една фраза и тя в МВР е много разпространена – казва Нина. – Че тук няма мъже и жени, всички сме служители. Много е хубаво. Тя и е любима. Защото тя надскача предразсъдъците, клишетата и изискванията за половете“.
Тя е трето поколение полицай. Първият униформен във фамилията е дядо ѝ, който работел в комендатурата. И точно той положил началото на традицията поне един от семейството да живее под пагон. Баща ѝ служил над 30 години в пожарната и не очаквал, че красивата дъщеря ще тръгне по техния път.
„Учех политология. Имах един колега, който беше полицейски инспектор в дежурна част в полицията в Пловдив. Той много вълнуващо ми разказваше неща от неговата професия и един ден му казах: „Абе, знаеш ли какво, аз ще стана полицай!“. А той отговори: „Да бе, те всички така казват“, спомня си Нина.
Семейството ѝ разбира ден преди тя да се яви на физическия изпит.
„Много усилия положих тогава – признава тя. – За мен беше екстремно, защото физическата подготовка не беше мой приоритет. И аз не съм била усърдна в това да покривам нормативи. Но тогава това беше моя основна цел. И аз се постарах да ги изпълня“.
„Станах редови полицай, униформен. Работила съм в Охранителна полиция може би около пет години. Там са били най-екстремните ми ситуации, защото никога не знаеш какво може да те очаква в следващия ти патрулиращ ден“, спомня си днес чаровната полицайка.
Патрулът обаче е само временна спирка за амбициозната тъмнокоса красавица. Докато търси мястото си в системата, минава през служба КОС и криминална полиция. Така става оперативен работник в отдела, който разследва крупни афери и банкови измами.
Като оперативен работник ползва информатори, анализира документи и разпитва заподозрени. Мнозина при първите срещи не я приемат на сериозно. Нина признава, че усеща леки предразсъдъци, неглижиращо поведение, сякаш няма да свърши работата както трябва. „Аз никога не съм отчитала тези различия между хората. За мен е било важно да стане ясно, че качествата на добрия служител не зависят от физиката и визията“, казва тя.
Понякога ѝ е трудно. „При мен са идвали хора, освен с психологическа травма, с физическа такава. Хора, разболели се след измама. Тогава ти няма как да не им влезеш в личната история и да не се постараеш – не само да помогнеш на тях, а и да върнеш реда на нещата“, споделя Нина.
И след 13 години в системата се старае да е във форма. Поне веднъж месечно се упражнява на стрелбището, за да не губи тренинг в стрелбата.
„Те попадат постоянно в рискови ситуации – казва зам.-директорът на СДВР Антон Златанов. – Не е лесно да си полицай, още по-трудно е да си жена полицай. Тъй като те са често подценявани. Има остарели клишета в обществото, че това е мъжка професия. Но всъщност има доста моменти и доста ситуации, в които една жена, достатъчно подготвена, достатъчно мотивирана и достатъчно оправна, може да свърши по-добре определен тип задачи“.
И втората ни героиня е започнала от първото стъпало в системата. Минала е през деловодството, уличните патрули и издирването. За да стигне до отдел „Убийства“ в столичната дирекция на полицията.
Признава, че на друго място вероятно щеше да ѝ е по-лесно, но „просто тази работа е моята работа. И аз я обичам. Харесва ми да идвам на работа, да мисля за работата си. И ми дава всичко, от което имам нужда. Професионална удовлетвореност на 100%“.
Неволно и сама определи себе си като сянката в нашия разказ. Защото е оперативен работник и от анонимността зависи животът ѝ.
Тя не може да застане пред източниците си по официални начини и по официален път и да им каже коя е. „В сектор „Убийства“ работим с цялата палитра от криминалния контингент. Служебните ни задължения понякога изискват да контактуваме с тях. Налага ни се и да придобиваме информация, която е ценна за нас. И невинаги заставаме със званието си пред тях“, казва тя.
Автокрадците, обирджиите и дилърите на дрога, с които се среща под прикритие, не знаят коя е всъщност.
Според нея е клише, че красивите жени не са особено умни, но помага, защото хората подценяват страната отсреща, казват повече, дават повече, без да знаят.
И за нея, и за колегите от отдела ѝ понякога дните, нощите и седмиците се сливат. Защото работят по знаковите убийства в София – като стрелбата по Петър Христов, покушението над данъчния началник Иво Стаменов, касапницата в Нови Искър и убийството на бизнесмена Александър Антов. Но най-трудно е когато се случва престъпление с дете.
„Това винаги е трудно. И не от това, че съм жена или че съм майка. Това за всеки човек е трудно. Тогава е трудно да преодоляваш емоциите си, защото те напират. Ние все пак сме хора“, казва нашата анонимна героиня.
С времето се научава да се справя с това. „Гледам да не го приемам твърде лично. Няма как да избегнеш, всеки случай за теб да остане просто случай, да не те грабне, да не влезе в тебе. Но все пак това е професионализмът. Оставяш го като нещо извън тебе, не го носиш в себе си постоянно“.
Миговете на пробив са най-голямата ѝ награда. Казва, че тогава дъхът ѝ спира. Моментът, в който е с извършителя и чака да си признае, моментът, в който усеща, че нещата ще се случат. Това е адреналинът в нейната работа. „Може би това е от най-хубавите моменти и те ме държат тук (...) когато усещаш, че твоята психика е надделяла над неговата“.
Това са моментите, които ще помни винаги. И в отдели като нейния знаят колко здрава психика и железни нерви са нужни, за да пречупиш заподозрян, да изтръгнеш признание, да направиш пробив в разследване. Нещо, в което привидно крехките нежни създания са незаменими.
„Жените се справят по-добре понякога в придобиването на информация. В разпитването на човек, който не желае да проговори. Една жена понякога може да извлече повече информация, по-добре да разпита“, казва Златанов.
Отдавна в системата са се преборили с предразсъдъка, че нежния пол не може да прояви сила и твърдост. Напротив. Но все пак дамите, дори и в униформи, са дами.
Не патрулът, нито работата като полицейски инспектор и оперативен работник са вдъхновявали Теодора като първата ѝ любов под пагон – конете.
„Те не са толкова доверчиви същества. Да изградиш връзката не е толкова лесно, но пък като има постоянство, всичко става“, споделя тя.
В момента Теди е и един от отговорниците за фейсбук страницата на столичната полиция, в която преди около месец се появиха снимките на униформена полицайка с токчета и къса пола. Фотосите светкавично станаха хит и направо взривиха мрежата.
„Искаме да сме по-достъпни и идеята е повече хора да ни обърнат внимание, за да може все пак да сме им в помощ“, обяснява тя.
Теди е и разузнавач в групата, която работи срещу хилиганството и екстремизма по стадионите и спортните зали. Там, където агресията избухва често и да се овладее е изключително трудно.
И ако някой твърди, че сред димките, пиратките и бомбичките няма място за жени, а още по-малко за красиви жени, хора като шампионката Цветелина Кирилова ще го опровергаят.
„На мен ми е любимата дума някой да ми каже какво не мога“, казва тя.
Цветелина е от най-новите попълнения в отдела за борба с безредиците. Признава, че след като приключва спортната ѝ кариера, е била на кръстопът.
„То просто се случи. Просто си влязох в коловоза на полицейския живот“, признава шампионката.
В началото ѝ било трудно, „защото е много специфично. Всяка ситуация е много различна. Както и всяко едно състезание само по себе си (...) Никога не знаеш какво ще се случи“.
Решила е, че ще продължи да ходи на стадиона, но в съвсем друга роля.
„Когато бях спортист, всичко беше фокусирано върху мен самата, тук мен ме няма“, казва Цвети. Сега се фокусира върху намеренията на хората, движенията им по време на спортното мероприятие, когато са в еуфория.
Изнася и лекции в столичните училища за футболното хулиганство и агитките.
А как звучи рецептата полицайките за успех в мъжкия свят? Вижте във видеото:
