Стилиян Петров даде дълго интервю за ''Скай Спортс'', в което говори за битката си в левкемията, за момента, когато е научил страшната диагноза и за подкрепата, която е получил от семейството и феновете.
''Играехме срещу Арсенал и се почувствах доста болен. Малкият ми син имаше настинка и аз също се чувствах като него. Преди мача бях добре, всичко беше наред. Когато двубоят започна, се почувствах леко уморен, мускулите ми не реагираха по обичайния начин. Обикновено се трудя здраво, грижа се да спазвам диетата си, опитвам да правя всичко както трябва, но в онзи ден нещата не се получаваха. Дори когато Арсенал вкара гола, не усетих никаква реакция. Те реализираха попадение, а всички момчета ми викаха: ''Стан, какво правиш, дори не реагира?''. Опитах се да ги игнорирам, тъй като мускулите ми не реагираха изобщо.
На полувремето влязох в съблекалнята и Алекс Маклийш, който ме познава добре, каза: ''Стан винаги изоставаш, бавен си.. Какво ти има?''. Отговорих му, че не се чувствам добре, че нещо не е наред. Той попита дали искам смяна. Казах му, че според мен в името на отбора, трябва да изляза от игра и тогава всички момчета наскочиха и ми казаха: ''Стан ти си ни капитан, трябва да продължиш!''. Отборът излезе на преден план затова си казах: ''Ок, ще продължа.''
През втората част представянето ми се подобри. Опитах се да дам всичко от себе си. След мача се качих на автобуса и се почувствах зле. Казах на лекаря, че нещо не е наред. Той ми премери температурата, беше добре – 37.8 градуса или нещо подобно.
Следващият ни мач бе с Челси. Лекарят каза, че ще започна да приемам антибиотици, в случай че съм пипнал вирус, за да съм на линия за следващия двубой. По онова време минахме през скенер на сърцето заради случката с Фабрис Муамба. Когато минаваш скенер на сърцето, обикновено имаш и кръвен тест.
Изкарах го и всичко изглеждаше ОК. Следващият ден ни бе почивен и след него отидохме на тренировка. Лекарите ми казаха, че са леко притеснени за моя кръвен тест, а аз отвърнах: ''Добре, няма проблем.''
Това беше във вторник, а в сряда пак имахме почивен ден. Сменях си паспорта, затова ходих до Питърбро, когато получих ново обаждане от лекаря. Той каза: ''Слушай, още повече сме притеснени за твоя кръвен тест. Ще дойдеш ли по-рано за утрешната тренировка, за да ти направим нов?''. Казах им, че няма проблем.
Отидох и си направих нов кръвен тест, а те ме освободиха от тренировката. Разбира се, те знаеха какво се случва, докато аз нямах представа. Казаха ми да остана във фитнеса и да направя упражнения с колелото. Отвърнах им, че ще тренирам, защото се чувствам добре. След това играхме тренировъчен мач 11 срещу 11, отработвайки тактиката за Челси. Всичко бе наред.
След тренировката получих телефонно обаждане от доктора. Той ме помоли да отида до болницата. Казах, че няма проблем и го направих. С мен бе един от физиотерапевтите, седнахме срещу лекаря и той ми каза всичко направо. Понякога си мислиш, че при съобщаване на лоша новина, се подхожда по-деликатно. Не, той просто седна и ми каза: ''Мислим, че имаш левкемия.'' А аз отвърнах: ''Какво?''. 'Погледнах към физиотерапевта – той не можеше да повярва. Остана без думи. Погледнах го и той просто поклати глава.
Попитах доктора: ''Какво искаш да кажеш?''. Разбира се, знаех какво е левкемия, но не знаех, че има различни видове, различни начини да се лекуваш. Знаех само думата ''левкемия'' и толкова. Той ми каза: ''Сигурни сме на 99.9%, че имаш левкемия, но трябва да видим от какъв точно вид.'' Попитах го дали е сигурен, той отвърна: ''Да.''
Останах в болницата. Жена ми бе на път за Лондон. Обадих й се да й кажа, че трябва да се върне и е нужно да говоря с нея. Тя се върна и дойде при мен в клиниката. Седна до мен и попита: ''Обезводнен ли си?''. Отвърнах, че не съм. Тя попита: ''Какво има?''. Отговорих, че е едно от най-лошите неща, после й казах какво точно, а тя избухна в плач. Опитах се да бъда силен, но и аз се разплаках. След това й казах: ''Чуй ме, повече няма да плачем!''
Взеха ми костен мозък и ми казаха да се прибера вкъщи и че ще ми се обадят на другия ден към 11 часа, за да ми съобщят какво е. Това бе най-дългата нощ в моя живот. Не можехме да спим, чудейки се какво става. Към 10:30 сутринта получих обаждане да се върна в болницата, за да говорим. Знаех, че няма да е добре. Влязох и лекарят ми каза: ''Сигурно е, че имаш левкемия.'' Имах остра лимфобластна левкемия, каквато обикновено имат децата. Главното нещо бе, че успехът на лечението й е между 90-95%, което ме изпълни с голяма надежда. Казаха ми, че трябва да започнат лечението на мига, а аз отвърнах: ''Трябва ми и второ мнение.''
Отидох в Лондон, второто мнение потвърди диагнозата и ми казаха да се върна и да започна веднага лечението си.
Първата седмица бях на много висока доза стероиди. Докторът, който се казва професор Линч, каза, че трябва да кача малко килограми. Често губиш доста от теглото си при лечение и отслабваш много. Честна дума – имах закуска, после втора закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря и късно вечер ново ядене. След първата седмица на стероиди и нова диета качих 8,5 кг. Професорът ми каза: ''Имахме предвид 2-3 кила, не 8 за една седмица! Това е добре, но обичайно караме хората да качват по 2 кг''.
За мен беше чудесно – през цялата си кариера чаках момента, в който ще мога да ям така. Семейството ми и аз минахме през наистина трудни времена, макар че имахме и забавни моменти. Жестът с аплодисментите ''19-а минута'' бе нещо изключително. Получих толкова много писма, толкова хора са минали през тази болест и са я победили, и днес продължават да водят нормален живот. Беше чудесно. Те ме предупреждаваха какво предстои да ми се случи, какво трябва да очаквам. Странното в тази ситуация е, че не знаеш какво ще се случи. Плашещо е, но аз не бях уплашен.
Казах на жена ми, че трябва да видим каква е работата с лечението, с възможните изходи, кое може да е най-лошото. Казах й: ''Не се плаши, не се тревожи – каквото има да става, ще става.'' Тя бе невероятна с мен и бе неотлъчно до мен всяка минута.
