Село Хвойна е много специално село за мен. За първи път пътувах до него преди 6 години като стажант-репортер.

Това беше първата ми командировка извън столицата. Рамо до рамо с мен беше колегата оператор Алексадр Осиченко, който има повече от 20 години опит в телевизията. ТПървите уроци на терен получих от него. Срещнахме се с едно младо момиче, завършило архитектура в Милано, което искаше да възстанови училището в родното село на родителите й. 

От Милано до с. Хвойна – за хората, които са по-големи от мечтите си 

Не съм подозирала, че 6 години по-късно на същото място, със същия оператор ще преоткрием селото през емоциите на местните жители, които имат нова кауза.

Отново там. Отново срещи с хора с плам, с мечти в едно малко родопско селце. Много съм щастлива, че имах своето завръщане на това място.

Всеки ще се досети за лековитото растение хвойна, на което и селото носи името си. Аз бих казала, че посещението на това селце също може да бъде лековито в някакъв смисъл. Ако човек търси място, където да остане малко сам, да се огледа в природата, да се вслуша в нея и да открие себе си - село Хвойна може да бъде именно такова място. То носи така енергия - лековита. Може би една от причините е покойният отец Атанас Аролски. Всеки един жител в района има по една история за свое собствено чуда, свързана с него.

Не знаех нищо за отец Атанас Аролски. Бях чувала само колко необикновен е той от Антон Хекимян, който преди 13 години се среща многократно с него. Разказа ми колко е мъдър, колко е смирен, колко е добър. Потопиме в своето докосване до този човек.

Когато хората разказват за свещеника, повечето го сравняват със светец, въпреки, че докато е бил жив, той не е бил официално провъзгласен за такъв.

"Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян

Първата ни среща беше с Борис Сариков - един от най-добрите български скулптури. Домът му се намира в съседното село Малево. Една от старите къщи, негова собственост днес е дом за изкуство. Приземният етаж е мястото, където Борис твори. Първият етаж е своеобразна галерия на всичко, което излиза от ръцете и душата му.

Творбите, които видях там истински ме впечатлиха. Те са много ценени, много търсени в чужбина. Надявам се България да му дава същото признание. Видях един човек, който излива душата си в материалите, които оформя с ръцете си.

Идеята за паметник на отец Атанас Аролски идва от Борис. Не само, защото той иска да остави следа, да даде нещо от себе си, да направи нещо за своя роден край. Не само, защото самият той вижда образа на отеца като обединител, вдъхновител и необикновен човек, чийто думи имат силата да лекуват, а делата да създават чудеса.

Създаването на скулптура-портрет на отец Атанас Аролски е повод да накара хората да се замислят какви паметници имаме днес, от какви паметници имаме нужда? Това, което създаваме днес остава и след нас. В това той вижда голяма отговорност.

Прекарахме един прекрасен, дълъг ден на покрива на Борис, до короната на стария орех, от който той някога е изработил първата си скулптура. Имахме много хубави и дълбоки разговори, които дълго след това ме караха да мисля, да размишлявам.

Втората ни среща беше с Милка Кърнева - местният пощальон. Всъщност с нея се оказа, че сме се срещали и преди. Милка има къща за гости в селото. В едно от нашите пътувания запазихме нощувка при нея. Планът ни до края на деня се промени. Трябваше да нощуваме на друго място. Тя, обаче вече беше приготвила домашна баница и чай и ни чакаше в дома си.

Решихме поне по път да я уважим. Посетихме я само за вечеря. Тя ни прие в дома си. Гости ни. Запозна ни със съпруга й, който свиреше на акордеон. И храната беше сладка, и песните, които пяхме заедно също. Много бях впечатлена от това, че тя сама изучава глаголицата. В свободното си време се учи да чете и пише на глаголица. Вечерта, която прекарахме заедно винаги ще я помня - топлото посрещане, вкусната храна, песните, историите, които си разказахме. Минаха години от тогава. И аз се бях променила, и тя също.

В началото на нашата среща не се познахме, докато отново не се озовахме пред нейния дом. Когато видях градинката й веднага се сетих. Припомнихме си и се прегърнахме с вълнение. Съдбата отново ни беше срещнала. Първият път тя отвори дома си за нас, сега беше наш ред да се реваншираме и да помогнем на каузата, в която се беше включила и тя. Милка събира парите от местните хора, за да се направи паметникът на светеца.

По време на нашето пътуване до селата Хвойна, Малево и Петково се срещнахме с още много прекрасни хора. Всеки един от тях беше със своя вълнуваща история. Запознахме се с племенника на отеца, който днес е наследил службата му и се опитва да се грижи за църквите в тези населени места. Най-вълнуваща остава срещата ни с дъщерята на отец Атанас Аролски.

Милка ни заведе до дома на свещеника. Пред портата ни чакаше дъщеря му - Елена. До този момент тя винаги е отказвала интервюта. Дълго време стояхме пред затворените врати и я молехме да разговаря с нас. Да ни сподели най-милите си спомени за нейния баща. Тя отказваше. Внезапно нещо се промени. Изведнъж тя замлъкна. Помълча, а след това ни покани да влезем в двора.

Влизайки в двора на отеца, пред нас се разкри райска градина - имаше много цветя, които тепърва трябва се да цъфнат. Невенът вече грееше със своя оранжев цвят. Толкова много зеленина. И една красива стара къща. Елена, влезе в къщата, за да донесе бонбони и сок да ни почерпи. В този момент ние вече разполагахме нашата техника. Саша (операторът) вече беше включил камерата на запис и я подготвяше за интервю.

Внезапно около нас се завихри силен вятър. Започна да бучи. Около нас се завъртяха безброй листа. Земята под краката ни се разтресе. Много се изплашихме. В първите секунди не можехме да осъзнаем какво се случва. Беше много силно преживяване.

Всъщност в този ден имаше земетресение, но всички го усетихме като повече от това. Когато Елена излезе трепереща от дома й, каза, че в този момент се е сетила за думите на баща си, който винаги й казвал да държи вратите на дома им отворени за всички, да кани всички, да ги нагостява и ако може, и да им помага. Елена също беше приела разтърсването на земята като знак от своя баща. Имахме неговата благословия да направим това интервю. Последна едночасов разговор с истории за безброй чудеса.

Тръгнахме си от селото променени. Преживяхме по особен начин срещите с хората от трите села. Усетихме силната енергия на това чисто и лековито място. Чудесата са в нашите сърца. Светците са около нас. Доброто също - само трябва да поискаме да го прегърнем.

За да бъде напълно завършен нашият филм, който в следващите няколко седмици работихме с много любов - липсваше само още едно нещо. Затова към нашия екип се присъедини Венера Русинкова. Тя е асистент-режисьор в телевизията, но има и други таланти. Един от тях е да рисува. Всички истории, които хората ни разказаха, Вени успя да ги нарисува с въглен.

Не бих могла да си представя, че може да има по-хубаво нарисувани картини от тези, които тя прие и направи с толкова любов и желание. Портретът на светеца, който хората бяха описали с думи, вече беше напълно завършен.

Екип:
Радиана Божикова, режисьор
Александр Осиченко, оператор
Александра Табакова, режисьор на монтажа
Венера Русинкова, художник
Продуцент: Антон Хекимян