Преди няколко години писах за училището в село Лисец, Ловешка област – ОУ „Паисий Хилендарски“. Показах снимки на разрухата на сградата както и някои ужасяващи надписи.3 години по-късно ситуацията е още по-лоша. Този път се престраших да вляза в двора и да погледна от близо тъжната картина. Там, където някога е имало детски смях и игри, имало е живот, сега е плашещо тихо. Сякаш е минал ураган или е имало война и сега гледаш останките. Знам, че има много населени места, в които училищата се рушат поради липса на деца, които да учат там. Но да го разрушиш е едно – да го оставиш да се рони камъче по камъче е неблагодарно. И това е доста меко казано... Не знам дали причините за това са технически, политически или финансови, но все си мисля, че начин да се разреши въпроса има, обаче никой не иска да го направи. Това не е някоя махала, която се самоуправлвява или пък е съставена от жители без образование и с много нисък стандарт на живот. Това е средно голямо село, което си има община с кмет и читалище (и двете сгради изглеждат чудесно и са ремонтирани); освен това се намира едва на 8 км от областен град.Да бъда в двора на училището след толкова време беше интересно усещане – имах респект към сградата...и то голям. Аз самата не съм учила там, но съм играла като дете на баскетболното игрище в двора, в пясъчника, карала съм колело. Моето семейство е тясно свързано с тази сграда – майка ми е учила там 7 години, а баба ми е учила 7 и после е преподавала 24 години математика... Сега видях много от близо съсечената през средата сграда и на пръсти минах покрай нея. Имало е кабинет по физика – там още стои черната дъска, но вместо чинове има стъкла и парчета тухли. Стои си умивалникът, както и някои от стаите на малките и големите ученици. Вижда се и част от учителската стая. Там, където са се съвещавали хората, помогнали в първите стъпки на много успели момчета и момичета, които днес ни лекуват, учат, решават житейски съдби в съда, станали са инженери или архитекти.Продължаваме към физкултурния салон и там вече става трудно проходимо. От храсти и бурени едва стигам до една дупчица, през която да видя части от красивия фонтан, за който вече само се знае, че някога е бил красив. Срещу него е един от входовете на училището, на който пише, че е опасно от падащи предмети. И как няма да пише... през дупките на малката портичка се вижда една голяма купчина от пръст, тухли и стъкла, образувана от разрухата.Сравнително запазена на пръв поглед е една малка сграда леко в страни от основната. Там си спомням, че съм ходила като малка с баба ми и беше много уютно и приятно. Едно време е било работилница, а по-късно са учели малките класове.За съжаление не е такава участта на последното място, което е дишало в това училище. Преди да бъде разрушено от времето и забравено, едно от помещенията още се бореше за живот – старият стол за хранене. Още се вижда къде е била кухнята, помещението за домакинката и стаята с масите за хранене. От другата му страна пък е било предучилищна, а накрая там учеха наличните ученици в селото. В момента и тази сграда е в разруха.Много тъжно и много жалко. Пазим се от змии и бягаме от падащи предмети. Баскетболният кош е ръждясал и се държи на един хлабав болт. Пясъчник няма – има трева. Стаите плачат за светлина от знание и будни погледи, за живот или поне за достоен край на живота...плачат със сълзи от счупени стъкла. Навсякъде има прах и тухли. Когато аз самата слушах разказа за това къде какво е имало преди, ме побиха тръпки. Сега е толкова страшно... А има възможност да бъде променено. И не задължително пак в училище. Може да се превърне в нещо друго, цветно и дишащо. Все още има надежда за част от помещенията. И все още не е късно за достоен край на живота на основната сграда.Сложно ли е да се окоси тревата, да се почисти дворът от отпадъци и игрището да стане използваемо отново? Да, може би дъждовете, снеговете и бурите са причинили това състояние на сградата, но защо има изхвърлени боклуци и надраскани стени? Или може би сме сбъркали, че това не е градски подлез, а Училище?!Смятам, че това училище заслужава достоен край на живота си. То е дало много. Нека да му дадем шанс, да продължи да служи на хората, те да го посещават с удоволствие, а не със страх. За мен мястото има сантиментална стойност, защото немалка част от живота на много скъпи за мен хора е свързана с него. Вярвам, че е така и за много други. Питам се не ни ли става тъжно като гледаме как се руши училището и не правим ли аналог с обществото, ценностите, живота? И ако го правим защо го позволяваме?!Ивона Христова
