Това е история за едно малко парче земя, чиято стойност се измерва не в пари, а в кръв и човешки животи. Карабах означава черна градина, а в нея живеят 145 хиляди души.
Преди повече от 20 години за тази земя избухва война. Нагорни Карабах иска своята независимост след разпада на Съветския съюз. Територията обаче е Азерска, а хората - арменци. Мирът изглежда обречен. Въпреки това след повече от две години сражения се подписва примирие, което продължава цели 22 години. Досега.
Днес вече повече от месец Армения и Азербайджан взаимно се обвиняват в нарушаване на примирието. Азерите твърдят, че техни позиции са били обстрелвани от страна на въоръжените сили на Армения. Ереван отговаря, че конфликтът се е обострил след изстрели от Азербайджан. Двете страни само за няколко седмици дадоха стотици военни и цивилни жертви.
Днес тук хората говорят за втора карабахска война, след като в началото на април започнаха атаки върху техните граници, домове и хора. На силата се отговоря със сила, а на огъня - с огън. И мирът отново изглежда обречен.
В град Мартакерт живеят около 5000 души. След поредица от бомбардировки от азерските сили, всички са евакуирани. Останали са военните, няколко възрастни хора и губернаторът.
В една от десетките евакуирани къщи в град не е останал да живее никой, освен кучетата и кокошките.
Днес все повече хора в Нагорни Карабах си спомнят за войната през 90-те години. Казват, че ужасът се завръща и си спомнят за миналото.
Доктор Людмила Григорян е една от тях. Три години тя е ръководила военно-полевата болница.
„Събитията от последните дни съживиха в нашата памет всичко, което преживяхме, с нова сила. Тогава бяхме по-млади и издържахме, а сега, когато загиват нашите синове и внуци, това е непоносимо. Твърде висока цена плащаме, за да живеем в независима и свободна държава”, коментира тя.
Лекарката казва, че е видяла много смърт, болка и страдание. Има и моменти, които никога няма да забрави - как ранена трябвало да евакуира 100 деца на загинали родители.
„Това бяха деца, загубили майките си. Моите деца също бяха там. Помолих ги да не ме наричат мама, а да ми казват "докторе", за да не причиняват болка на другите деца. На Великден с мен бяха деца от 4 до 17 години. Не знаех какво да им кажа, за да ги утеша. Казах им - деца, те са живи, защото са герои. Петгодишно момченце ме попита: А моят татко ще се върне ли? И аз казах - не, но ние всички ще отидем там някой ден. И ще живеем без война. Тогава всичките 100 деца идваха при мен, прегръщаха ме и казваха: Благодаря ти, лельо Люда”, разказва Людмила.
Днес тези деца са големи мъже и жени и на свой ред се бият на фронта. Някои загиват, а други са тежко ранени. В столицата на Карабах - Степанакерт, се намира единствената болница, в която могат да им окажат помощ.
В болницата в Стапанакерт са хоспитализирани десетки ранени, повечето - от осколки от снаряди.
„Повечето ранени са жертви на ракетен обстрел, раните са предимно в областта на ръцете и краката, всички са оперирани и се възстановяват”, казва Зори Сариян, военен лекар.
Въпреки че стигналите дотук обикновено са хора с по-леки рани, има и такива, чийто живот ще бъде променен завинаги. Артур е настъпил мина в началото на май, а кракът му е ампутиран почти до коляното.
Оказва се, че в Мартакертски район се намира едно от многото минни полета на територията на Карабах. Юри Шахраманян, представител на компания, унижожаваща боеприпаси, съобщава равносметката само за един месец бойни действия: Досега сме намерили 230 мини, разхвърляни из тази територия. Всички те са унищожени.
13 екипа търсят мини всеки ден в минни полета като това. И намират нови и нови. Издирват се всякакви касетъчни боеприпаси - и заровени мини, които са противопехотни и противотанкови, и бомби, които се разхвърлят из цялата територия с помощта на ракети. Някои от тях имат невинен вид - с розова панделка. Затова при тях често жертва стават и деца.
Оказва се, че по брой жертви на мини Нагорни Карабах е на трето място в света след Афганистан и Камбоджа като процент от населението. Убитите цивилни до момента са 370, сред тях и много деца.
„Зелените точки обозначават мините, които са били изчистени досега от 2000-та година, а червените - взривилите си мини из цялата територия на Карабах. Общо са изчистени 420 минни полета, но още около 118 остават неизчистени”, посочва Юри Шахраманян.
И докато на тихия фронт жертвите са неизброими, на фронтовата линия през последните месеци се стреля всеки ден.
От един от стотиците военни постове, разположени по близо 200 километровата граница, на 2 април успяват с противотанкова установка да свалят азерски хеликоптер Ми-24. В него е имало трима души, които са загинали.
Хеликоптерът е горял изключително дълго, казват тук военните. Ето там е опашката, парашутите и турбините на машината.
Твърди се, че азерският хеликоптер е летял с мисия да нанесе удар навътре в територията на Карабах и да изстреля няколко ракети с касетъчни бомби.
По цялата линия има дълги окопи и наблюдателници. Виждат врага, който има същите окопи и наблюдателници, на 100 метра.
Стрелба по границата има всяка вечер. И въпреки че тези войници са си направили малък параклис, и те са дали жертви през последните дни от възобновяването на войната.
Край близкото Село Хорадиз чуват откосите, когато се стъмни. Затова все повече хора напускат домовете си, а бежанците на територията на Карабах вече са стотици.
Нора Гаспарян е учителка в Мартакис. След бомбардировката през април тя и десетте й внуци са бежанци.
Беше война, взривиха бомба и цялото село избягахме. Имаше ранени и убити. Като падна бомбата, децата се пъхнаха под дивана и плачеха, а огледалото трепереше. Вече знаехме, че е започнала войната, разказва тя.
Мъжът на Раиса е останал да пази село Талиш от нашественици и да се бие, ако се налага. А тя е избягала с петте си деца. Две от тях са пеленачета на по три месеца. Казва, че едва е спасила малко от дрехите на децата и покъщнината. Не й е останало почти нищо.
Жената разказва още, че и нейното село е дало жертви. Броят им през последните дни непрекъснато расте.
„Когато в първо действие на стената виси една пушка, то тя до края трябва да гръмне
Официално жертвите са от 300 до 500 от Азербайджан и 92 от Армения”, отбелязва Георги Коларов - българин, живеещ в Армения.
Според него конфликтът ще се задълбочи. 200 милиона долара, дошли от Русия, вече са изхарчени за оръжия, но те още не са доставени, допълва той.
Официалните власти също са категорични, че лесен изход от ситуацията няма, и са в постоянно очакване нещо да се случи.
„Имаме много непредсказуем съсед и противник. Знаем, че той ще възобнови агресията си в момента, в който почувства военно превъзходство”, подчертава Араик Харутунян, министър-председател на Нагорни Карабах.
Въпреки това в Нагорни Карабах не смятат да се предават.
„Това не е просто парче земя. Това е честта на 10 милиона арменци, разхвърляни по целия свят. Знаете ли, да се родиш арменец е трагедия. Да останеш арменец е героизъм”, казва Людмила.
В Нагорни Карабах казват, че ако не се постигне политически и военен компромис, те са готови да се бият. Защото са оцелели в това сложно положение вече 22 години.