На прощаване с нашата държава френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан, чийто мандат изтича, изнесе публична лекция, инициативата за която беше на Атлантическия клуб.  

В речта си дипломатът, който нерядко беше обвиняван в недипломатичност заради изказванията си, направи анализ на проблемите в българската демокрация и правова държава, като потърси корените им в тоталитарното минало на страната ни, ролята на Държавна сигурност – преди и сега, и провала на прехода.

Ето пълния ѝ текст:

Мандатът ми като посланик продължи, както този на всички мои предшественици от 20 години насам, три години. Това е обичайното времетраене на мандата на френски посланик в чужбина, въпреки че според мен е прекалено кратко, за да може да се опознае една страна, едно общество, тяхната история, техните тревоги, силни и слаби страни, определящи фактори на външната им политика, вътрешните им блокиращи фактори, и естествено, двустранните отношения между Франция и тази страна – България, в този случай, както и да се разберат интересите на моята страна в тази, в която съм посланик.

Както знаете, имам преимуществото да познавам Вашата страна от почти 25 години. Пристигнах тук за първи път на 8 октомври 1991 г. и несъмнено това ми даде възможност да изпълня мандата си, така че да допринеса, както исках, в най-голяма степен за интересите на моята страна. Мандатът ми бе белязан от неочаквано събитие, както обикновено се получава с мандата на всеки посланик. Въпреки опитите ни да предвидим и планираме, се изправяме пред непредвидени обстоятелства.  

В моя случай това бе опитът да се предизвика фалит на предприятието „Белведере” като за тази цел се използва съдебната система. Делото е добре известно и няма да се спирам пространно на него. Само ще кажа, за последен път, на всички тези, които мислят, че казаното от мен не е дипломатично, от една страна, че бидейки дипломат от 25 години, знам много добре кое е дипломатично и кое не е; и от друга страна, че скандалът произтече не от това, което казах по отношение на съдебната система по принцип или замесената в скандала съдийка, а от това, че всичко това бе вярно и известно на всички.

Съдия по поръчка участва в кражба на чужди фирми

Да, вярно е, че не е в прерогативите на един посланик да казва, че даден съдия е корумпиран, но е още по-малко допустимо държава членка на ЕС да позволи съществуването на такова поведение години наред без каквато и да било санкция.

Случилото се след това доказа, че съм бил прав, а именно, защото „Белведере” си върна дъщерните дружества и съдия Ченалова бе уволнена от съдебната система. Изключително малко е, тъй като дори не ѝ беше предявено обвинение и никой друг не беше наказан въпреки записите на разговорите между съдия Ченалова и тогавашната председателка на СГС, които предизвикаха интерес у всички, с изключение, естествено, на няколко от уличените поименно в тези записи лица. Превратностите на 2015 г. до провала на конституционната реформа показаха, че съпротивата е все още много силна и че лагерът на статуквото победи отново.

Специализираното звено за разследване на магистрати проверява Ченалова

Разбира се мандатът ми далеч не се свежда само до изразяване на позицията на моята страна относно пропуските, свързани с принципите на правовата държава в България.

Отношенията между Франция и България са доста наситени и имах удоволствието да работя в сферата на икономиката, културата, социалната дейност, университетското образование, политиката и съдебната система и т.н.

Ксавие Лапер дьо Кабан и 96% от българите мислят, че има проблем в съдебната система

Безспорно, най-яркото достижение за последните години в областта на културата е тракийската изложба в Лувъра. Не си го приписвам, така както никой друг не би могъл да си го припише като лична победа, тъй като този успех е плод на 5-годишен труд от страна на трима български министри на културата, на тяхната администрация; на двама френски посланици и екипите им; на двама изпълнителни директори на Лувъра и на трима български и френски куратори и най-вече на много голям брой български археолози, но също и френски, които са търсили и открили в българската земя тези съкровища на една изчезнала цивилизация, непозната в моята страна – или много малко позната – и са пожелали да ги представят, тези съкровища, по интелигентен и дидактичен начин на посетителите от цял свят, които отидоха в Лувъра, за да се запознаят с тази цивилизация.

Френският посланик: Изложбата в Лувъра е успех, съжалявам за скандалите тук

Тази изложба беше премиера и очакваният ѝ, вярно, успех обяснява подписването между изпълнителния директор на Лувъра и българския министър, на ново споразумение за сътрудничество, за да представят няколко години различни аспекти от творенията на българската култура, като тези от Средновековието. Още не е, как да кажа, решено, но идеята беше да се организира една изложба по време на българското председателство на Европа, на Съвета на министрите на Европа, на Европейския съюз, но за съжаление, както знаете, Вашето председателство ще бъде не в края на 2018 г., а в началото, което може би е голямо предизвикателство за такава организация на изложба в Лувъра.

Щастлив съм, също така, че успях да допринеса за сближаването на български и френски общини, френски предприятия, неправителствени организации, допринесли за промените на нашия икономически модел. Както знаете, моята страна председателства Конференцията за измененията на климата – КОП 21, в резултат на която беше подписано споразумението от Париж за борба с климатичните промени. Проектите, които разработихме в България са част от тази глобална политика. Дейностите трябва да са на местно ниво, в отговор не само на предизвикателството на климатичните изменения, но също така и в полза на хармонично развитие в рамките на общините.

През октомври тази година следващият посланик, моят наследник, ще участва във връчването на наградите в рамките на конкурса „Еко община”, организиран от Френския институт в партньорство с Министерството на околната среда и водите и Министерството на регионалното развитие и няколко от фирмите, които са тук партньори – френски фирми, и под патронажа на президента на Република България.

Изключително също съм радостен и от сътрудничеството с Министерството на труда и социалната дейност, политика, която проведохме, за да може българи и французи, въпреки очевидно различните позиции на страните ни относно командироването на работниците, да се възползват от това единствено в света пространство на свобода, каквото е нашият Европейски съюз. Администрации, синдикати и работодатели се срещнаха, за да обсъдят тези въпроси и да намерят начин българските работници да се ползват с тази свобода, без да се излагат на риск от експлоатация във Франция от безскрупулни френски работодатели.

Отношенията ни с академичните среди са наситени. В България съществуват около 10 франкофонски факултета, някои от които са изключително динамични, като този в Техническия университета в София, където имах удоволствието да открия в присъствието на ректора и на декана, един франкофонски FabLab – Fabrication Laboratory, много се извинявам за тази дума, в която няма нищо франкофонско, но все пак – един франкофонски FabLab с 3D принтер. Това е пример за ефективността и отличното качество на преподаване в някои български университети, в които се залага на интелигентността и автономността на студентите, на непредубедеността им за Европа и света, непредубеденост, която не приканва за масово напускане на страната от най-блестящите и най-динамичните от младите българи, а подтиква към любопитство да се отиде отвъд стереотипите към желанието да се сравняваш с по-добри от теб. Но сътрудничеството ни не се свежда до франкофонските департаменти и в тази връзка, благодаря на университетите, които са ме канили, понякога редовно, за участие в дискусии със студентите по най-различни теми, като кризата с бежанците, бъдещето на Европейския съюз или тероризмът и „Шарли Ебдо”.

Франкофонията в България също много ме впечатли. Имам предвид, франкофонията на българите, които говорят и обичат френския език. Тези, които считат, че изучаването и владеенето на този език представлява съпоставително преимущество за самите тях или за техните деца. Не само защото моята страна, съгласно настоящите тенденции, ще бъде най-населената страна в Европейския съюз след 30-40 години и несъмнено първа икономическа сила в съюза, като и от гледна точка на разпространението на френския език в планетарен мащаб.

За младите българи, които тогава ще бъдат на 45 или 55 години, изучаването на френски език е добър залог. Установих го при посещенията си в българските гимназии с изучаване на френски език, които са 38 от всички 46 такива. Нека директорите и учителите и учениците и всички тези, които не успях да посетя, да ме извинят – не ми стигна само времето. Този интерес към моя език, каквото впрочем, съждение може да бъде направено и по отношение на други европейски езици, свидетелства за истинската непредубеденост на българите по света и по-специално към Европа.

Нашият Европейски съюз е, и това е както е негово богатсво, така е и негова слабост – изключителното многообразен. Прекалено многообразен, казват тези, които мислят, че не е трябвало да бъде разширяван. Обратно, аз мисля, че разширяването на Европейския съюз беше историческа и политическа потребност, но и че трябва да работим, за да сближим европейските народи, за да се породи по-бързо чувството за принадлежност към общото политическо пространство и че имаме, следователно, обща съдба – въпреки различните ни истории, вероизповедания, обичаи, навици и езици.

Следователно, изучаването на европейски езици и на културите, които те носят, ми се струва необходимо за укрепване на европейския дух. Вярно е, че никога няма да говорим всички около 25 езика на нашето европейско пространство. Но ако всеки от нас можеше да овладее два или три, би било голям напредък. Освен моя собствен език говоря, горе-долу, още четири езика. Мисля, че съм положил необходимите усилия в тази посока.

Френският посланик: Прокуратурата в България е много централизирана

Бих могъл да отбележа и сътрудничеството, което съществува между българското и френското министерство на правосъдието. В областта на реформата на детското правосъдие. В тази връзка посетихме заедно с президента Плевнелиев и бившия министър на правосъдието Христо Иванов „синя стая”, предназначена за изслушване на показанията на деца жертви или свидетели на насилие, или в конфликтност със закона, открита в Сливен. Правосъдието, и по-специално детското правосъдие, се възприема като тема от второстепенно значение от гражданите. И това не е характерно само за България. И моите сънародници не винаги си дават сметка, че общество, което пренебрегва затворите си и презира затворниците си, не постъпва справедливо и не позволява на тези свои членове, които са се отклонили от правия път, за да тръгнат по този на престъпността – да се превърнат отново в пълноправни граждани. Т.е. в свободни.

Абсолютно несправедливо е, тъй като правосъдието е основополагащо на всяка демокрация.

Всъщност целта на всяка политическа организация е да се запази мирът и относителна сплотеност на членовете на обществото. До появата на демократичната система правосъдието, т.е. намесата на неутрално лице или на неутрална институция в конфликт между две страни, не се е възприемала като единствено средство за мирно разрешаване на конфликтите между частни лица. Т.е., за омиротворяване на отношенията между хората, между граждани.

Правосъдието също така не е било замислено като средство за избягване на произвола или за обезщетяване на гражданите, пострадали от незаконното действие на държавните служители с мотива, че държавата не може да постъпи лошо. Правосъдието в демократичните системи е само едно от средствата за разрешаване на конфликти. Ордалията, това е разновидност от Средновековието на Божия съд, е друго такова средство. Правосъдието остава компетентност на ръководителя – дълго време феодален, след това национален, суверен, които, тъй като раздава правосъдие, следователно умиротворява обществото и прекратява частните конфликти, буди респект и страх.

Суверенът всъщност укрепва своята власт, като си присвоява тази компетентност. За това автократичните режими и контралибералните или контрареволюционните режими искат най-напред да подчинят правосъдието, за да господства политиката.  

Предпоставки за такова поведение виждаме в някои държави близо до България, което впрочем доста ни притеснява. Защото само демокрацията гарантира, че посредством справедливостта може да се опази мирът между гражданите.

Всъщност демокрацията не претендира, че може да премахне конфликтите между гражданите – били те отделни индивиди или социални групи с различни интереси. Свободните хора знаят, че личната им свобода може да роди неразбирателство, раздор, конфликт с ближните им, тъй като ние сме свободен вид и непредопределени хора в ежедневната ни дейност.

Свободните хора не са наивни и не мечтаят да се сложи края на тези неразбирателства, на тези конфликти. Следователно свободните хора се стремят към система, която да гарантира, че конфликтите ще бъдат разрешавани само по мирен път, чрез преговори или в случай на провал – с помощта на неутрален арбитър, значи съдия.

В демократичните режими насилието е неправомерно, независимо дали е от страна на държавата, или е от страна на гражданите. То е правомерно само в отговор на агресия и само държавата може да обезщети причинените от агресията щети и да санкционира агресора. Но тогава насилието от страна на държавата подлежи на съдебен контрол, тъй като тя представлява само инструмент. Държавата представлява само инструмент, което позволява да се постигне този мир чрез правосъдие, чрез справедливост, което е основополагащо за либералните демократични режими.

Това е основната разлика с тоталитарните режими и по-специално с този, който сте претърпели 45 години и следователно изстрадали може би още повече, отколкото си представяте. Комунизмът, като идеология претендира, че ликвидира конфликтите, че ги премахва. Такава е била и крайната му цел или поне така са твърдели Маркс и Ленин, чиито безвкусни статуи и хиляди пъти копирани портрети е трябвало задължително да украсяват пощите, офисите, училища в цяла – уж народна – България. Тъй като конфликтът е вътрешно присъщ на отношенията между хората, би било проява на слабоумие да се твърди, че може да се ликвидира конфликтността.

Слабоумие, което само по себе си не е сериозен проблем, стига да не е на власт. Но когато всячески се иска една слабоумна идея да се превърне в истина, единственият начин е това да бъде наложено със сила. С насилие. Където и да било в планетата комунизмът е режим, който предполага насилие. Не съществува и никога няма да съществува марксистски режим, който да не почива изначало на насилието. Този режим разглежда насилието като легитимно оръжие за налагане на своята истина.

Режим, който претендира, че притежава истината за историята, е лъжлив. Фактът, че същият лъже, налага хората да бъдат задължени да мълчат и да се забрани сближаването им. Не може да има каквото и да било между държавата и жителите ѝ, които би било неправилно да се наричат граждани, тъй като те обратно са разглеждани от управляващите като поданици. Режимът на Георги Димитров и Тодор Живков не е обикновена диктатура, а политическата система, която подчинява човека на разкритата и в действителност известна само на ръководителите истина, която може да се променя в зависимост от обстоятелствата, защото не почива върху нищо реално.

Понятията за класов враг, диктатура на пролетариата, безкласово общество, комунизъм, нямат никакво значение в реалния свят. Те не са и средство за обяснение на действителността, а само заклинания, празни думи, в които може да бъде вложено съдържание по собствено усмотрение. Така както Светата троица, раят на Аллах или Нирваната – те съществуват само за тези, които вярват в тях.

Режим, който се основава на такива идеологически постулати е неизменно дестабилизиращ за всеки гражданин, тъй като го задължава да живее в постоянна и същевременно променлива реалност. Реалност, която не може да бъде разбрана, докато използваните думи служат единствено да осъждат или да оправдават. Този режим обуславя поведение на приспособяване на индивидите, които да им позволи да живеят в рамките на този режим.

Във вашата страна, както във всички останали страни, в които е властвал силно този режим, той се е наложил посредством първи период на крайно насилие, за да предизвика стрес. Гражданинът не трябва да разбира какво се случва, трябва само да разбира, че всичко е възможно и той може да бъде упрекнат за всяка своя дейност. Дума, мисъл, дори и от тези, които са си присвоили държавната власт... Всеки трябва да знае че бухалката на държавата може да се стовари навсякъде, без да може да се предвиди причината за това.

Ето защо 9 септември е ужасна дата в историята на Европа – тъй като тя бележи момента, в който с помощта на съветския завоевател се установява режим, който за няколко месеца взема решение за обезкръвяването на целия български елит, за убийството на хиляди негови представители,  не защото са извършили престъпления, а просто за да се унищожи всякакъв критичен дух, дух на независимост и свобода.

Може би се питате защо от пет минути ви говоря за този изчезнал режим, който не е просъществувал и половин век, което е нищо от гледна точка на мащаба на историческите времена. Защото този режим е в основата на проблемите, с които се сблъсква днес още България. Този режим изчезна. Това е точният глагол. Изчезна. В един хубав ноемврийски ден (може би не е бил хубав, не знам) от 1989 г. – фръц – Живков пада от власт. След няколко седмици и редица протести – фръц – партията вече не е комунистическа, а социалистическа. След което фръц отново и чл. 2 на Конституцията изчезва. Премахнат от същите тези, които няколко месеца по-рано твърдят, че комунизмът е истина на последна инстанция. Няма никакво значение. Та те никога не са вярвали в комунизма. Вярвали са само в собствената си власт.

Защото това е един невероятен режим, който претендира, че е носител на доброто и който всъщност предлага най-доброто на хората, които са надарени с най-лошите пороци. Той извика (изисква? – бел.ред.) честност, сляпо подчинение, липса на критичен дух, саможертва. Но за сметка на това улеснява кариерата на тези, които са най-добри лъжци, безскрупулни, страхливи, нелоялни, хитри, неверни, крадци, доносници, безпринципни. Ето как се стига до върха в комунистическа държава.

Всички тези качества трябва да бъдат изпитани, за да стане човек като Луканов, който пирува с луканка, докато българския народ не може да намери и бурканче кисело мляко в магазините. Тези качества естествено са по-развити у бившите служители на Държавна сигурност…

Разберете ме добре. Да ме разберете добре. Не твърдя, че всички членове на ДС – бивши, още по-малко всички членове на комунистическата партия са били съучастници в престъпленията на режима. Не твърдя също така, че всички те са били крадци в момента на падането на режима. Съвсем не. Но твърдя, че неосъзнаването на режима, не издирването на извършителите на престъпленията на режима, липсата на поглед върху механизмите на подтисничество, които е използвал този режим – всичко това е позволило на бившите служители на ДС с по-малко скрупули да се отърват. И за някои от тях да заемат завидни властови позиции още сега...

Тъй като преходът е бил овладян от бившите от системата, не можеше да бъде възможно създаването на комисия за установяване на истината и отговорността за престъпленията на покойния режим. Защото да се признае, че режимът е извършил престъпления, означава да се търсят отговорните за тези престъпления. Един режим не съществува без служители, кадри, ръководители, които да налагат и да изпълняват дейности. Няма ли престъпление, няма и престъпници. Няма и отговорност, която да бъде търсена и която да бъде намерена.

Затова трябваше да се забрави, отрече и да се мълчи, да се онемее по отношение на естеството на режима и най-вече да не се търси. Елитите, които дойдоха на власт след 10 ноември, бяха комунисти, така както Александър Зиновиев е останал сталинист през целия си живот, както казва в „Полетът на нашата младост”, тъй като е бил формиран или деформиран по-скоро от този режим. Именно тази липса на разкаяние, наказание, но също така, и дори и най-вече, на изследвания, разбирания, изучавания на реалността на комунизма впримчва България в неблагосъстоянието ѝ. Тази липса, която позволява на ръководителите на социалистическа партия да поставят цветя на паметника на най-отявления диктатор, който страната ви е имала от Освобождението насам, любезно усмихвайки се пред посланици на ЕС, малко изненадани от този скандален жест. Тази липса, която позволява на избягали банкери и на други, които могат скоро и те да избягат, да направят състояние на гърба на данъкоплатците, на които оставят дългове от милиарди левове и да не виждат никаква нередност в това. Тази липса, която позволява на прокурори да изпращат празни преписки за тези от политиците, които са заловени на местопрестъплението, за да са сигурни, че няма да бъдат осъдени. Тази липса, която позволява на политически партии да избират начело на службите за сигурност млад олигарх на 33 години, чието единственото качество за упражняването на тази професия е, че е верен на бивш член на Държавна сигурност.

Ксавие Лапер дьо Кабан: В България пресата е зависима от икономическата мощ на един човек

Липса, която позволява на лидер, националист, да възхвалява окупацията на Крим от Русия, тъй като историята, която му е била преподавана, както може би на цялото му поколение, е била подменена, за да бъде внушено че България е била освободена от съветските войски през 1944 г. и че България трябва да е васал на Съветския съюз.

Позволете ми да отворя скоба в тази връзка.

Не съществува вечна дружба между народите или държавите. Отношенията между държавите се основават на интересите, но не само. Те се основават и на споделени ценности. Вашата и моята страна преди 20 години бяха в два различни лагера, тъй като вашият, подчинен на съветското господство, бе ръководен от диктатори. Днес сме членове на един и същ алианс и на един и същ политически съюз, тъй като ние – французи и българи, сме граждани на свободни демокрации.

Отношенията ви с Русия не трябва да се определят от историята. Още по-малко от подменена и осакатена история, а от вашите интереси и ценности, в които вярвате. Днес няма място за признание по отношение на сегашна Русия, на която не дължите нищо – нито вашата свобода през 1878 г., нито вашето подтисничество през 1944 г. Но имате дълг към руските, финландските, полските, украинските, естонските войници, загинали за вас по времето на Руско-турската война. Така както и аз имам дълг по отношение на американските войници загинали за свободата на моята родина през 1940 г. и през 1944 г. Но това не е причина Франция да се чувства задължена винаги да бъде съгласна с решенията на Вашингтон. През 2003 г., примерно, ние не се поколебахме да кажем на американците, че допускат голяма грешка, като окупират Ирак.

Затварям скобата.

Френският посланик: Очакваме обещаното – в България да има работеща правова държава

И тази липса на разкаяние, на наказание, на изследване, разбиране и т.н. за комунизма в крайна сметка кара младите българи да напускат страната. Защо? Защото мълчането на комунизма и невъзможността да се осъзнае същността му означава да се отрече онтологическата разлика между тоталитарен режим и либералната демокрация. А как да очакваме от елитите, които използват заучени по времето на комунизма думи, без да познават истинския им смисъл, да установят принципите на правовата държава? Да се мисли, че бидейки демократ човек може да отдава почит на комунизма, означава, че и комунизмът и демокрацията са напълно неразбрани. А това не е добро начало по пътя на демокрацията.

Не съм преставал да казвам на младите българи, с които се срещах, т.е. с тези, които живеят в България сега, и много от които споделяха с мен колебанието си да заминат в чужбина, че ако емигрират, ще оставят страната си на Пеевски. България не заслужава ли повече от това? По-добре от това? Естествено, да.

България продължава, и това е много оптимистично, продължава да върви напред по пътя на Европа, въпреки това. Въпреки това.

В този смисъл не случайно престижни френски предприятия, като някои от тези, които са спонсори днес, няма да ги цитирам всички, и другите, които не са спонсорирали това събитие… В този смисъл не случайно престижни френски предприятия и много други са инвестирали и продължават да инвестират и други ще инвестират в България в бъдеще. Тези предприятия са избрали България, защото вашата страна се ползва с качествена и добре обучена работна ръка, преди малко споменах отличното качество на университетското образование, с привилегировано положение на външната граница на ЕС с Турция, която ще бъде винаги важен партньор на нашия съюз, с добри инфраструктури, които бързо се подобряват, благодарение и на европейската солидарност, на парите на европейския данъкоплатец, какъвто съм аз.

България разполага също така със сектор на цифровата икономика в пълен подем, който може би не е толкова известен, дори и в България. И е дело на млади, динамични българи. Бях впечатлен от прогресивността им, което по нищо не отстъпва на нашата. Младото българско поколение – тези, които ще поемат управлението след 10-20 години, доставят удоволствие и също така будят завист. Трябва да се знае че Wi- Fi, например, е по-широко разпространен и често безплатен даже в България, отколкото в моята страна.

Естествено София изпреварва останалите големи български градове, но в някои от тях цифровата икономика влиза с бързи темпове. За мен е изключително удоволствие да мога да дам моя, все още скромен, принос за развитието на отношението между френските и българските предприятия в този сектор, за стартъпи. Със сигурност това е един от секторите на бъдещото ни сътрудничество.

Земеделието в България също възвръща добрата си форма – зърнени храни, масло от рози и лавандула, гъши дроб – това е може би само детайл за българина, но има голямо значение за французин. Те са сектори с високи постижения, и дори и вината, естествено, сектори с високи постижения и следователно обещаващи за бъдещето. Започнахме добро сътрудничество в областта на планинското земеделие, относно наименования за произход на качествени продукти, подновяване на популациите на овце също, и това е в съвсем в начална фаза, но има много работа и това е сектор на бъдещето също така за българските села, чието обезлюдяване е със сигурност едно от драматичните явления на последните 25 години.

Накратко. Въпреки всичко, каквото съм ви казал за комунизма, за провала на прехода – аз вярвам в България, защото вярвам в бъдещето на България и защото вярвам в бъдещите поколения. В младите поколения.

Благодаря Ви много.

Вижте цялата реч на Н.Пр. Ксавие Лапер дьо Кабан и дискусията след нея в пълния запис, предоставен от Атлантическия клуб: