Ако ги срещнете случайно - на улицата, в университета или в дискотеката, никога няма да предположите, че са зависими. Не приличат на наркомани, нито на алкохолици. Всички са образовани, интелигентни, от добри семейства.

Стигнали са до дъното и е трябвало да изберат - да се откачат ли от дрогата, или да останат в капана й. Всеки от тях е разбрал, че в този капан не се живее дълго.

Над 300 000 са наркоманите в България, сочи статистиката. Близо 80 000 са пристрастени към хероина, 10 хиляди - към кокаина, останалите са на марихуана, екстази и амфетамини. По данни на различни неправителствени организации всеки трети ученик е пушил трева, а най-тревожното е, че към нея децата посягат все по-рано – някои, преди да навършат 10, други - малко след това.

„Започнах на 12 години с трева, амфетамини, метаамфетамини, екстази. И така продължи до 17. Тогава вече започнах да взимам хероин и кокаин. И оттогава вече 5 години имам венозна употреба на кокаин”, разказва Никол Маркова.

Никол е на 23 и казва, че през последните 11 години не е имала ден без наркотик. От пет месеца дните й започват по един и същ начин.

Първата цигара е изпушила, за да се сближи с другите. „Може би исках да привлека вниманието на родителите си, на баща ми най-вече. Разведени са майка ми и баща ми. Мисля, че при мен това беше. Да привлека вниманието. И много свобода ми даваха”, споделя тя.

След това е открила, че така й е по-лесно да си намира приятели и да се чувства добре. Но само временно.

„Дава ти една еуфория, една топлина. После аз започнах да продавам, просто където и да отидех, винаги имаше. Веднъж като употребиш, вече почваш да забелязваш хората и те влече към тези хора и с тези хора общуваш. Не забелязваш другите, които не употребяват”, разкрива още Никол.

Казва, че наркотиците са навсякъде - и в училищата, и в градинките, и в кафенетата около тях. Все по-често учениците стават дилъри и ги продават в училище.

Никол не е продавала, за да изкарва пари. „Аз имах пари от семейството ми. Нямаме материални проблеми. По-скоро го правех, за да си имам винаги в мене. Колкото съм изкарвала, толкова съм и шмъркала”, признава тя.

Разказва ни, че във всяко училище има по няколко души, които продават - предимно трева и амфетамини.

За уж безопасната трева разказва и Драгостин, който е минал през всички видове наркотици и е стигнал до най-страшния. И той е добро момче от почтено семейство. Родителите му никога не са предполагали, че ще стане наркоман. Първата му трева е била в компютърната зала до училището, а първият хероин - в дискотеката.

„Усещането не може да се опише. Ако питате един алкохолик какво е най-якото нещо на света, ще ви каже, че е сексът. Ако питате един хероинов наркоман, ще ви каже, че е хероинът. Няма как да се опише. От научна гледна точка казват, че запълва всички рецептори на удоволствието. Затова е толкова популярен и труден за спиране”, изтъква Драго. Опитвал е много пъти да се откачи от дрогата, но сам не е успял.

„Не бях изпитвал подобно чувство и ми хареса. И си казах, че мога да го контролирам, което ми беше най-голямата грешка. Продължих - веднъж в седмицата, два пъти в седмицата. В един момент стана всеки ден, по няколко пъти на ден. Беше единственото , за което мислех. Как да си го набавя, как да излъжа, как да открадна пари”, спомня си той.

Така и Никол, и Драго, а и всички като тях влизат в спиралата на зависимостта. А тя в един момент ги води от поредната доза към поредното престъпление.

„Преди хероина всичко беше партита, купони, но хероинът е самотен наркотик. И докато се закачиш, ти дава някакви усещания. Дава ти неща, които и хората даже не могат да ти дадат.в смисъл - достатъчно ти е това, не ти трябва нищо друго. Обаче идва после един момент, в който спира да те хваща. Почваш вече да нямаш пари, не си способен да вземаш толкова пари. Единственото нещо, което правиш реално, е да се събудиш сутрин с мисълта за веществото и хиляди схеми в главата си как да си го набавиш. И схемите лека-полека започват да стават по-малко. Повече схеми се провалят, отколкото са успешни”, казва Никол.

За да стигнат до идеята да се лекуват, е трябвало и двамата да поглеждат смъртта в очите. И то не веднъж.

„Идеята е сам да си осъзнал, че не можеш повече така да продължаваш. Човек преди да удари дъното, не може да вземе решение сам да се лекува”, убедена е Никол.

„Крал съм, основно от родителите ми. Късметлия съм, че имах възможността да съм от заможно семейство и да ми се налага да крада само от тях до един период. След това им казах. Започнаха се опити за лечение, техният контрол се усили и започнах да лъжа хора, че ми трябват пари за различни неща”, казва Драго.

Последната надежда за хора като тях идва с последната инжектирана доза или с това, че тя толкова болезнено и фатално им липсва. Тогава са готови на всичко и намират посока към оцеляването – клиники, комуни, терапии. За Драго, за Никол и за стотици като тях пътят води към село Бракьовци и терапевтичната общност Феникс.

Бившето училище на село Бракьовци от 15 години е временна спирка за пристрастените и зависимите. Озовават се тук обикновено по настояване на близките си и заживяват по нови правила, в съвсем друг свят. Тук има дневен режим от рано сутрин до късно вечер. Всеки си има ангажименти и задължения. Дните започват и завършват винаги по един и същ начин.

„Приблизително около 400 души са преминали програмата. Около 67% ни е успеваемостта на завършилите”, посочва ръководителят на терапевтичната общност Галя Касабова.

По думите й критичните ситуации са ежедневие. Те са свързани с трудностите, които всеки един от къщата трябва да преодолее. Има много критични моменти. Критичен момент може да е един телефонен разговор. Може да е спомен за нещо от миналото, който да се превърне в критичен момент и да се отрази на цялата група.

Зависимите остават тук с месеци и за тях престоят е като прохождане. Учат се да стават рано и да лягат под часовник. Сами чистят къщата и подреждат - заедно със стаите и мислите, и новия си свят. Готвят си сами, разпределят продуктите, косят тревата в двора, грижат се за кучето Любо, което всяка сутрин участва в груповия им ритуал.

В къщата има дневен режим и отговорници, един от които е Ахмед от Силистра, бивш спортист, строител по професия и баща на две деца.

Ахмед отговаря за кухнята и разпределянето на продуктите, които пристигат всяка неделя в къщата с микробус. Казва, че престоят в Бракьовци го е променил.

„Когато пия малко повече, и край. Губи ми се паметта и нищо не помня. Нарушавах всякакви правила. Наранявах жена ми, наранявах родителите ми. Децата ми. Качвах се в колата - катастрофи.... Много болка им причиних. Като дойдох тук, наистина животът ми се промени”, казва той.

Готви се скоро да се прибере у дома и да заживее със семейството си. За да има нормални отношения с тях, не бива да пие до края на живота си нито капка.  

„В момента работя - имам гняв в себе си. То повечето е тъга. Не е гняв. Защото си мисля какво съм причинил на родителите ми, на децата ми, особено на жена ми, от 8-9 години насам”, споделя Ахмед.

В новия им временен дом за тях животът започва отначало – трудно, болезнено и изтощително.

„Най-трудни са моментите, когато се докосва нещо много лично и интимно в хората тук. Било свързано с дете, с любов, с родители, с голяма трудност. Една сълза понякога може да разплаче цялата група или една добра дума може да накара всички да се чувстваме много добре мотивирани”, подчертава психологът Дора Добрева.

Заети са през целия ден и разговорите, терапията и работата полека-лека отклоняват мислите им от опасните вещества. Има обаче и забрани - интернет и мобилните телефони нямат място зад телената ограда.

В къщата на доброволен принцип работят хората, които са излекували живота си в Бракьовци. Дават дежурства и помагат на зависимите да се откачат от опасните вещества. Чисти са от години, но настояват за анонимност, тъй като крият тъмното си минало дори от близките хора.

„Не ми се иска обществото, което ме познава, да знае за миналото ми. Искам да ме познава такъв, какъвто съм днес”, споделя Миро. Той е с три висши образования, защитил е докторат и има успешна кариера в държавна агенция.

Разказва, че е вършил грабежи и кражби и че близо година е бил дилър.

„Пласирал съм, но не за фирма. Беше много рисковано. Тогава се водехме шано пласьори. Преследваха ни фирмите. Мои приятели пострадаха много тежко. Един изчезна безследно. На друг му счупиха ръцете, краката”, допълва Миро.

Спрял е от страх, тъй като решил, че ще е следващият, ако не спре да се занимава с това.

За да избяга от уличното правосъдие, Миро минава на метадон, а по-късно под натиска на близките си идва на терапия в Бракьовци. Чист е от 2 години.

Сега помага в къщата. Като Николай, който е един от първите, преминали през програмите за групова терапия във "Феникс". Един провал по пътя към голямата мечта го кара да посегне към дрогата.

„На 16 години започнах да тренирам с мъжкия отбор, който беше в А група. Казваха ми, че ще ям бял хляб, а това значи да си изкарваш парите с хобито. Но не станах футболист. Това ми беше мечтата и това ме пречупи”, изтъкна Николай.

След 6 години на хероин венозно той попада в къщата. В началото отказва лечение.

„Единственото важно за мене беше да се надрусам. Само тогава не чувствах болката, разочарованието от провала си и погледите на хората. Нямаше повече къде да отида. Единствено в земята или в затвора. Това е. Така го реших изключително лесно и дойдох тук”, отбелязва Николай.

За да го лекуват, родителите му залагат апартамента си. Чист е от малко повече от 10 години. „Най-трудно ми беше като излязох оттук. На четвъртия месец бях в много сериозна криза. Беше у мен. В ръката. Но го изхвърлих от таксито. Обадих се веднага тук, дойдох и стоях една седмица превантивно. Оттогава не съм имал трудности”, спомня си той.

В момента Николай има семейство и успешен бизнес. Фирмата му е подизпълнител на най-големите строителни проекти у нас.

Николай е убеден, че бивши наркомани има, и се надява той да е такъв.

Когато му е най-трудно и когато изкушението е най-голямо, споделя. И не мисли за хероин много отдавна.

В къщата зависимите се учат да прощават, да приемат и да споделят. В този малък свят всеки от тях е защитен от изкушенията на поредната доза.

„И на най-доброто дете може да му се стекат обстоятелствата така, че да посегне по една или друга причина и е много вероятно те да не разберат. Ако родителите видят промяна в държанието на сина или дъщеря си... един тест за наркотици е няколко лева. Направете го. Може да му спасите живота”, призовава Драго.

„Никога не съм си представяла, че животът ми ще е без наркотиците и че ще ми хареса. Като дойдох тук, тези планини ги виждах сиви, черни, не виждах цветовете. Постепенно почнах да забелязвам някакви нормални неща - без веществата”, посочва Никол.

Най-трудното за нея и всички като нея ще дойде, когато си тръгнат оттук и започнат новия си живот без дрогата.

Тогава от тях самите зависи дали ще продължат да виждат цветовете, защото промяната и новият им живот е въпрос на избор.