С ококорени очи и стискащ плюшен син заек, шестмесечният Женя се наглася в количката си преди да бъде изведен на разходка по плаца на фабриката в Харков. Необичайна разходка, но когато си живееш в бомбоубежище откакто си се родил и това е щастие.
Количката бута неговата майка, 39-годишната Ола Шевченко. Тя е бременна в седмия месец когато войната избухва на 24 февруари. Къщата ѝ в украинското село Прудянка е унищожена от бомбардировка още тази сутрин.
„Събудихме се в пет сутринта от звука на бомби. В 6 ч. вече нямаше влакове и не можехме да се евакуираме“, спомня си тя.
В страх, че руските войски все повече приближават дома ѝ, който се намира на около 20 км от границата, Ола успява да избяга със семейството си – синовете ѝ Николай на 17 г. и Андрей на 16 г. - благодарение на колата на съседите.
Николай и Андрей бягат в Полша през изминалия месец, където техни приятели успяват да им уредят дом и училище. Но останалите от семейството живеят в бомбоубежище от бетон и тухли. Ола много добре си спомня това място.
„Знам за това скривалище, защото като бях малко дете, дядо ми ме доведе да го разгледаме. Попитах го за какво се използва и той каза „За когато дойде война, но да се надяваме, че няма никога да я видиш“. Е, сега я видях“, казва Ола саркастично.
Малкият Женя се ражда в близката болница малко след като семейството се мести да живее в бомбоубежището. С нарастващите бомбардировки над Харков излизането извън укритието става все по-опасно. Поради тази причина Ола се е постарала да превърне мястото максимално в дом.
Бомбоубежището им е свързано с електропреносната мрежа. Има базови пособия за готвене, както и храна, книги, играчки и дори телевизор. Всичко нужно за по-дълъг престой под земята.
„Със сигурност ще изкараме зимата тук, нямаме къде да отидем. Не можем да се върнем у дома, защото всичко трябва да се ремонтира, трябва да се почисти. Това не е работа за един ден“, казва Ола.