След края на Втората световна война Мария Николаевна живее интензивен и удовлетворяващ живот, отглежда две деца и работи като инженер в съветската космическа индустрия. Тя отглежда и градина пред дома им в украинския град Харков.
Остарявайки и след смъртта на съпруга ѝ Василий Емелианович, животът ѝ бавно се ограничава до четирите стени на апартамента ѝ с гледка към детска площадка. Посещавана е често от дъщеря си, която живее близо.
Когато започва войната с Русия и бомби удрят сградата ѝ, светът на Мария се свива още повече – тя започва да живее в мазе на другия край на града. През последните четири месеца 92-годишната Мария живее под земята с дъщеря си, зет си и семейната котка. Единствената слънчева светлина, която вижда е когато седне на прага на вратата в долния край на стълбището.
Харков е вторият по големина град в Украйна. Той успява да устои на руските атаки, но с огромна цена – жителите му са подложени на почти непрестанни обстрели.
Домовете и на двете семейства са необитаеми заради бомбардировките.
Объркването
Мария не може да се движи много добре, страда от прогресивна загуба на памет и объркване, които са се влошили след атаката срещу дома ѝ.
„Тя вече не помни как изглежда нашия град. Объркана е и не знае къде да отиде, какво да прави, как да легне, как да спи, как да се крие“, разказва дъщеря ѝ Наталия пред Ройтерс. „Тя и не чува добре, трябва да ѝ пишем бележки, за да се разбираме. Много е трудно, но сме намерили начин“, казва тя.
Домът на Наталия се намира в една от най-засегнатите зони на Харков. Тя решава, че майка ѝ ще бъде в безопасност в собствения си дом и урежда съседи да я наглеждат и да ѝ носят храна.
Една нощ обаче Наталия получава обаждане от съседите, които казват, че бомба е избухнала близо до апартамента на Мария и електричеството е прекъснато. Жената успява да се свърже с майка си, която говори по телефона през сълзи, докато се опитва да се облече в пълната тъмница на апартамента си.
Съпругът на Наталия – Фьодор успява да намери шофьор на такси, който е съгласен да прекоси целия град, за да спасят Мария. „Таксиметровият шофьор я взе на ръце, пренесе я долу и много бързо минаха през града, за да ни я докарат. Тя вече не може да живее без нас, атаката засегна сериозно здравето ѝ“, казва Наталия.
Медалите
Войната не е нещо ново за Мария. Като дете семейството ѝ било принудено да приюти германски офицер по време на окупацията на Украйна през Втората световна война. Мъжът, за когото ще се ожени някой ден се е бил именно в тази война.
Мария и съпругът ѝ идват от едно и също село в регион Полтава, но се запознават едва след войната в Харков, където заедно ходят на вечерно училище, седят на чин и в крайна сметка се влюбват. По-късно Мария започва работа във фабрика за части за космически апарати.
Двойката се жени, раждат им се син и дъщеря, купуват си апартамент с градинка и мотор. Оставят трудните времена в миналото.
Днес паметта на Мария ѝ изневерява. Тя прекарва времето си в четене на списания и пренареждане на медалите на покойния ѝ съпруг – едно от малкото неща, които успява да спаси от апартамента си. Те са като талисман, който напомня за мястото на семейството в историята.
В мазето Мария спи на пода, а „стените ѝ“ са няколко стари вълнени одеяла.
Внучката на Мария – Маша живее в Ню Йорк. Чуват се често по телефона на видео разговор. Веднъж Мария я попитала дали има много бомбардировки при нея. През смях, но и сълзи дъщеря ѝ Наталия обяснява: „Не, мамо, там всичко е наред. Топло е и е тихо. Маша иска да ни вземе при нея“.
Мария се усмихва и целува екрана на телефона.
Бъдещето е неясно за Мария, която не помни града си и живее в мазе. Има само въпроси пред тях.
