Преди 15 години Иво Данчев купува първия си фотоапарат и става фотограф. Не е изучавал фотографското изкуство, но талантът му да рисува му помага да изрази това, което вижда и чувства през обектива. Роден е в София, а днес живее на границата между Източни и Западни Родопи. От 2009 година работи за списание National Geographic България, създава съдържание за GETTY Images, а негова снимка печели уважението и признанието и на BBC.
Срещнахме се с Иво в Балкана – любимото му място. На високо, където според него в балканджиите тупти истинското сърце на България.
„Търся истински хора, истински истории. Места, които не са все още част от туристическите забележителности на България и света. Аз съм израснал в един от софийските квартали и още от дете най-голямата ми мечта беше да живея в планината. Бях работил няколко години като планински водач. Паралелно с това бях работил и по един природозащитен проект за опазване на хищните птици на Централен балкан. Тогава – лятото работих здраво и си събрах малко пари, с които успях да си купя първия фотоапарат", спомня си Иво.
https://btvnovinite.bg/galleries/snimaj-ne-ubivaj-da-sreshtnesh-gluhar.html
‚ДИВИ РАЗКАЗИ... С ПОРИВ И СЪРЦЕ“
Първата история, която Иво разказва, вече като фотограф, е от Балкана. Снимки на дивите коне в България дават старт на кариерата му. Тогава той осъзнава, че е открил себе си.
„Бях седнал на едно хълмче в Балкана и гледах с бинокъл наоколо за птици. Тогава изведнъж започнаха да излизат от гората мъже с кончета. Един дядо хвърли с пръчка една примка и я метна на жребеца на стадото. Примката около врата на коня имаше два края - на всеки от двата края се държаха по 4 човека и това конче ги разнасяше тези хора като консервени кутии в продължение на един час, в който те се опитваха да го укротят това животно. Това е начинът, по който в Балкана дивите коне ги свалят долу, за да ги използват за нещо, да ги опитомят. Аз успях да заснема тази драматична борба и всъщност това беше моментът, когато разбрах, че искам да снимам. Осъзнах, че хората от Балкана, балканджиите, хората сред природата са нещото, което ме зарежда и ме вдъхновява“ – разказва фотографът.
„БЪДИ КАТО БАЛКАНА...“
„След като бях спечелил няколко фотоконкурса, добих малко самочувствие и реших да опитам със списанието National Geographic България. Записах на един диск най-добрите си снимки и занесох в редакцията. Точно в този момент започнаха една нова серия от локални материали за България. Първата ми история там беше историята за каракачаните. Трябваше да снимам каракачанския събор и търсех различни ъгли, през които да илюстрирам тази история. Съвсем случайно попаднахме на една история в местния сливенски вестник за една баба, която става на 100 години и веднага решихме да я открием. Оказа се, че бабата, поради преклонната си възраст е с деменция. Прекарахме известно време заедно. В крайна сметка прекратих фотосесията и на тръгване от къщата на бабата, така с едно чувство за вина, хванах ръката на бабата и я целунах. В този момент тя сякаш се събуди от някакъв сън, погледна нагоре, отвори си широко очите, вдигна си ръката и ми каза: „Бъди като Балкана“. В последствие разбрах, че това е някаква стара благословия, която хората някога са отправяли. Това означава - „Да доживееш старини, да помъдрееш като Балкана“.
„ПИСМА ОТ ПУЩИНАЦИТЕ...“
"В продължение на 5 години бях и арт директор на списание NG – България. След като материалът е заснет и оформен графично за списанието, той се изпраща в редакцията на списанието във Вашингтон, откъдето одобряват или правят редакция на материала и го връщат в краен вид, готов за публикуване. Това е процесът. С National Geographic работим по различни проекти, междувременно аз получавам други задачи. През годините имах щастието да обиколя целия балкански полуостров и осъзнах колко близки сме с всички останали хора на Балканския полуостров. Имаше истории за каракачански овце, за чушки и лютеница в Сърбия, сирене в Турция или някаква рядка порода бикове на един остров в Хърватска“ – разказва Иво Данчев.
“ЕДИН СВЯТ ЗА ХУБОСТ И МЪЖЕСТВО...”
“Попаднах на един овчар, който живееше високо в една планина. Той ми се представи като Лудака. Направи ми кафе на едно малко огънче през колибата си и ме покани вътре. Всъщност неговата пещеричка беше много подредена – едно легло, едно пънче и една печка. Виждайки тази сцена – осветена през меката светлина на мръсните прозорци - отново изпаднах в това състояние на фотографско опиянение. Овчарите са ми сред най-любимите герои в планината. Те са запазили такава простота и чистота на общуването. Те са много открити хора, изключително естествени и автентични хора, които носят една древна мъдрост“ – споделя Иво.
„РОДОПСКИ ВЛАСТЕЛИНИ“
„С дядо Рамадан се запознахме на една турска сватба, тук в планината. Когато си тръгвахме от сватбата се оказа, че сме в една посока и му предложихме да го закараме до тях. Неговата къща е в планината – далеч от селото. Без ток и вода. Самият дядо Рамадан беше облякъл най-хубавия си костюм за сватбата и се получи един интересен момент с дядото - изтупан като от филм с ретро костюм, на фона на дивата природа“ – спомня си Иво.
„За нас градските хора, които всеки ден са във "Фейсбук" и "Инстаграм", снимките вече са се обезценили, докато за тези хора снимките все още са този спомен, който си го слагаш на стената и цял живот се връщаш към този момент, който е запечатан“ – коментира Иво.
„Не отдавна бях заснел един каракачанин с неговото куче в Балкана. Исках да му подаря снимката и когато му се обадих, за да се разберем как ще се видим, се оказа, че всъщност кучето, с което съм го снимал, тогава е било изядено от вълци. Така този негов портрет се превърна в единствения му спомен за това куче, което за него се оказа, че е било изключително верен другар и когато му занесох снимката, той буквално се разплака…“ – споделя фотографът.
ОРИСИЯ...
„Сега живея в Родопите, в резервата Червената стена, в едно малко селце в полите на Родопите. Моето идване на село беше поредното приключение и предизвикателство, към което се насочих, без изобщо да знам дали ще бъде успешно. Когато дойдох тук - животът ми се преобърна. Дишам чист въздух; повечето от храната, която ям е произведена на село; интересно е, че откакто живея на село, имам много повече работа“ – коментира Иво Данчев.
„Една от моите любими книги е „Диви разкази“ на Николай Хайтов. За мен пътуванията, които правя и местата, които търся, са приказките от детството ми. Опитвам се дам на децата си това, което самият аз като съм бил дете, израствайки в бетонните сгради на София, аз винаги съм си мечтал за зеленината, природата на селото и вярвам, че най-малкото тази среда е много здравословна за едно дете и се надявам да предам тази любов към природата, към която аз винаги съм носел към себе си. Когато живеех в града, имах много мечти, сега изживявам мечтата си“ – споделя още фотографът Иво Данчев.
Прочетете още за фотографите, които избрахме да ви представим в рубриката "ФОТОГРАФИТЕ" - Стоян Ненов, Огнян Стефанов, Симон Варсано, Веселин Боришев.