Може и да е клише, че природата е изключителен феномен, създал невероятни животински видове и природни дадености, което си заслужава да се повтаря. Заслужава си не просто заради причудливите решения на невидимия архитект, а заради нашето присъствие на планетата Земя.
За разлика от всички останали животински видове, ние притежаваме възможността не просто да виждаме, но и да мислим, анализираме и разпореждаме с всичко което ни заобикаля. Дали сме добри стопани или не е въпрос на постоянни спорове.
Подобен спор ме изправя в подножието на Рила. Поемам с група доброволци към място, където живеят глухари (Tetrao urogallus) в своята естествена среда. Периодът е, когато тези птици се размножават, а начинът по който това се случва е известен за този вид с токуването.
Особен вид любовна песен при която се твърди, че в края на своето изпълнение мъжкият в един момент не чува нищо. Дали това е така или емоцията на нагона го кара да не реагира на нищо, не е ясно, но представлението е забележително.
Впечатляващо е и как мъжкият пази своята територия. Мъжкият не се колебае да атакува и нас. Въобще не го впечатляваме с нашите обективи и опитите да снимаме се превръщат дори в забавно занимание, при което просто трябва да бягаш, за да не изпиташ върху себе си силата на неговия клюн.
Този клюн, с който глухарът чупи борови клонки и се храни с борови иглички. Не минаваме без поражения. Наранен крак и безвъзвратно съсипан филтър на обектив. Това е цената на нашето нахалство.
В крайна сметка територията си е негова. Не той, а ние сме дошли неканени. Това, ние хората, го правим навсякъде в природата. Нещо повече. Ние се възползваме от точно този особен период, при който е най-лесно да откриеш и доближиш глухари.
Отмине ли любовният период това става доста трудно. Този период е и най-опасен за този защитен от Закона вид, особено ако вместо обективи към него са насочени дула на пушки. Те не разбират от това изобретение на хората, което е довело до там днес те да са не само защитен вид, но ловуването им да е само след специално разрешение и такса за един глухар от 1000 евро. Така е днес.
Навремето Фердинанд е спазвал предсказание, че всяка година трябва да убива по един глухар и ако не го направи, ще умре. Случва се точно това. Годината, в която не убива глухар, той си отива от този свят.
Затова колекцията от препарирани глухари и в “Царска Бистрица” е голяма. Причината е и в това, че тогава ловът е бил любимо занимание на благородниците. Днес ловът е силно ограничен, но за жалост това не впечатлява бракониерите.
Затова, когато се отправяме в планината, си обещаваме, че няма да споделяме мястото, където отиваме. Причината да се качим високо в планината не е само да видим тези прекрасни птици. Именно заради бракониерите доброволците ще се обучават как да се борят с незаконния лов и препариране на глухари.
Една от темите е как да се организира наблюдението на глухари и да се “стреля” по тях не с ловни пушки, а с фотоапарати. Ако никога не сте се опитвали да снимате диви животни, то трябва да знаете, че това си е чисто ловуване. Много ходене, търпение, познания, но най-важното – без жертви.
Разликата е и в резултатът. На стената вкъщи или където прецениш, си окачваш красива снимка, а не препарирано животно което да събира прах в поза, която излъчва всичко друго, но не и живот.
Този живот, който винаги е впечатляващ в природата и никога под формата на окачена “смърт”. Поне така си мисля аз, докато виждам как един препариран глухар наднича зад една бъчва в кръчма.
Какво мислят хората от Българска фондация биоразнообразие и какво предлагат като алтернатива вижте във видео материалите.
