Виктория мечтае да променя хората с музиката си...
Тринайсетгодишната Виктория прекарва свободното си време различно от връстниците си. Вече 3 години всеки ден тя свири в подлеза на метростанция "Сердика". Не се срамува да се нарича уличен музикант.
"Аз тука по принцип идвам, за да мога да свикна с публиката, когато ходя по концерти да не се притеснявам и да не се шокирам - обяснява момичето. - Полицията преди идваше, докато не си изкарах разрешително от общината и от самия Метрополитен и вече нямам проблеми с такива неща".
Виктория споделя, че акустиката в метрото е подходяща, но публиката често не разбира любимите й класически произведения. Въпреки това, калъфът на цигулката й, никога не остава празен.
"Ами не ги броя - купувам си с тях неща за цигулката, плащам си уроците по цигулка и такива подобни неща", казва Виктория.
Малката цигуларка признава, че "Годишните времена" на Вивалди винаги могат да я развълнуват. Макар че за сега стълбите към метрото са нейната сцена, тя мечтае да променя хората с музиката си: "Ако хората се спират да ме слушат и се заинтригуват, това значи, че им харесва. Правя така, че да може хората да се усмихват повече".
Станислав мечтае да пътува...
Всяка сутрин в тясна барака зад Народната библиотека в София се събуждат братята Мартин и Станислав. Мартин е на 28 години и не говори. Станислав е по-малък, но се грижи и за двамата:
"Сънувам от време на време, че съм почнал работа, че живея добре, че съм се устроил - кога се събуждам, кога се гледам - у бараката".
"Като ми предложат някъде да помогна - помагам и изкарвам. И ям. Пренасям багажи, такива работи. Колкото да изкарам за ядене", разказва мъжът.
Братята идват от Кюстендил и заживяват до изоставената обществена тоалетна в Докторската градина преди година и половина. Нямат течаща вода. Сутрин се мият с топлата вода пред Халите, а вечер с мокри антибактериални салфетки.
"Имам брат, ама той не иска да ме погледне. Майка ми изобщо не я знам къде е. Имам сестра, тя е в Италия, омъжена. Нямам снимки, нямам, което да ми е останало за спомен", споделя Станислав.
Той е учил в Банско, но е прекъсва, заради липса на пари. Със смъртта на баща му си отива и надеждата да стане готвач. Сега бараката е единственото му убежище. За това не разбира опитите да бъде изгонен от там: "Опита един, ама не успя. Полицай. Стои там в кабинката. Като му казах, че няма къде да отидем... (въздишка)...и ни разбра".
Въпреки че Мартин и Станислав посрещат и изпращат всеки свой ден, потънали в миризмата на антибактериални кърпички и урина, те не спират да мечтаят. "Мечтая да пътувам в Италия, мечтая да пътувам навсякъде... Искам да видя много работи, други хора, друг свят".
Баба Станка мечтае да умре...
"Да умра, бабе! Да умра по-бързо. Това ми е най-голямата мечта. Моля се на Бога всяка минутка да ме прибере!".
Баба Станка отдавна е престанала да мечтае. Или поне по начина, по който обикновените хора го правят. Тя е на 83 и е на улицата от пет години. Вече не си спомня първия път, когато протяга ръка за милостиня.
"Аз не прося, като изкарам 3-4 лева и се прибирам. Полицаи идваха, но не са ме ругали. Сигурно и те майки имат".
"Имах едно момченце... Той сам за себе си не може да се грижи, бабе, не може да се грижи. Защото е в инвалидна количка", разказва баба Станка.
Жената от стълбите срещу финансовото министерство си спомня, че някога е завършила техникум по обществено хранене в Сливен: "След това в големите хотели тука, бабе, като бях млада, в Гранд хотел София, сега там е "Радисън", в "Плиска", в "Хемус"...Сервитьорка, барманка...".
Историята на баба Станка не я различава от хората, които всеки ден минават покрай нея. Един ден обаче тя остава напълно сама. "Чистя един вход и те са ме пуснали хората в едно мазе, добре е, топличко е. Защо стана така, не знам!", бърше сълзите си жената.
Цигуларката Виктория, братята Мартин и Станислав и баба Станка не се страхуват, че някой може да ги изгони от улицата. Както за много други като тях, улицата твърде отдавна означава и присъда и избор едновременно.
