„Джъмпи“ започва като коледен звън, с усещането за топлина и семеен празник. Докато на сцената не се появят Тя и Той, а третата дума от устата й е оргазъм...

Дали това е любов, дали е в „нормално“ семейство, и дали липсата на условности и романтичност не е най-доброто начало на тази история – динамична и цветна, най-вече откъм емоции.

Не може да се каже, че Стоян Радев, режисьорът на представлението в Малък градски театър „Зад канала“, е излязъл от уюта на моноспектаклите, с които от известно време се свързва името му. По-скоро, той отново прави театър с повече от един актьор, а „Джъмпи“, като мащаб и интересни концепции, се доближава до най-силните му постижения напоследък – „Сирано“ (2021) и „Представление и половина“ (2023). 

„Не съм дошла тук, за да съм позитивна“, казва една от героините в „Джъмпи“, застаряваща пантера, която с (не)охота се бори с годините. Тази, на пръв поглед, безобидна фраза, задава тон на случващото се на сцената. А то е достатъчно смешно като звучене и достатъчно сериозно като тематика – за взаимоотношенията в едно семейство, където „комичното и драматичното се преплитат, а крайностите не са хиперболизирани, защото произтичат достоверно от самия живот“, както казва режисьорът. „Историята докосва и вълнува, като с находчива откровеност и неочаквана нежност говори за любов, секс, възпитание, загриженост, младост, остаряване, перспектива, безпътица и надежда“, допълва Стоян Радев.

Снимка: Малък градски театър Зад канала / Иван Дончев

„Джъмпи“, подобаващо на „скокливата“ си етимология, е семейно занимание,  „овкусено с много сирене“ и „без никакво чувство за вина“ – точно, когато имаш чувството, че някой краде от чувствата ти. При този сърдечен безпорядък една съвременна английска пиеса (в случая – на Ейприл де Анджелис) е способна да направи чудеса – заради проникновеността и черния хумор, и заради гротеската, която е най-подходящият дом за подобен сюжет.

Дали е добре да живееш на дъното. В една голяма менопауза. С една много увехнала вагина. И с предупреждение за уволнение... Отговорите са излишни, когато видиш Хилъри, Марк, Тили, Франсис и компания. Семейни и несемейни двойки, които отдавна са усвоили таланта на забравят какво е да умножаваш себе си по две, но с някой друг...   

В този свят на разделение, дънките са обединяващият елемент в „Джъмпи“. Всички актьори играят по джинси, декорът също е джинсов, удобен и същевременно поглъщащ. Джинсите сякаш са единственото, което събира поколенията и двойките, доближава сърцата им, сплотява ги... Но всичко е само привидно и нетрайно – като модата. И като дънки, които винаги са на мода...

Снимка: Малък градски театър Зад канала / Иван Дончев

В този абсурден дънков свят участват (по азбучен ред) Александър Карасански, Василена Атанасова, Емил Котев, Жени Александрова-Лечева, Ивана Крумова, Леонид Йовчев, Сара Драгулева, Стоян Младенов и Христина Караиванова.

Сценографията е на Никола Тороманов, музиката – на Михаил Шишков. 

Ейприл де Анджелис е родена през 1960 г. Тя е сред утвърдените автори на съвременната британска драматургия. Завършва университета в Съсекс. Театралният й път започва като актриса през 80-те години. През 1987 г. пиесата й „Без дъх“ печели награда на фестивала за млади писателки „Втора вълна“. „Джъмпи“ е написана през 2011 година.

В творбите на Де Анжелис често се появяват исторически фигури. Не е от драматурзите, които се придържат към определена тематична линия в творчеството си. Предпочита да изненадва себе си и публиката с епохите и проблемите, които предизвикват авторовото й любопитство. Често адаптира известни литературни творби, работи и като либретист. Сред популярните й театрални заглавия са „Скитничество“, „Смях“, „Брулени хълмове“  (по едноименния роман на Емили Бронте). Пиесите й се играят на най-престижните британски сцени, като особено гостоприемен за тях е The Royal Court Theatre