Политикът Евгений Кожокин: Големите политици имат една обща особеност – безумно обичат властта
Властта получават често не най-умните, не най-образованите, не най-преданите, а тези, които безумно я обичат, каза дипломатът
  • Последни
  • Най-четени

Коментари: 0
  • 4
    0
Кожокин

Евгений Кожокин е един от най-ценените руски политици. Бил е председател на мистичния руски институт за стратегически изследвания, преди да го поеме генерал Решетников. Днес е член на комитета на Върховния съвет по въпросите на отбраната и сигурността и на Конституционната комисия на Русия и е заместник-ректор на меката на руската дипломация МГИМО.

Един от хората, от чиито съвети се ползва и Владимир Путин, но проф. Кожокин бърза да уточни, че не е съветник на руския президент.

Професор Кожокин пристигна във Варна за майсторски клас по външна политика в седмицата, в която руският президент благодари на Кирил и Методий за азбуката, донесена от македонските земи.

– В България има много хора, които се чувстват свързани с Русия. Но – всички много се обидиха от думите на Путин, че кирилицата е дошла в Русия от македонските земи. Как тълкувате тези думи – като обида към нас, като прогната ръка към Македония или като нещо друго?
– Да говориш за историята на Балканите е като да вървиш по лед или по минно поле. Тук хората имат изострена чувствителност. Под територия на Македония се разбираше историческа област, чиито граници са се променяли. Кирил и Методи са велики хора, при това не само като учени, но и като практици, и аз не мисля, че нашият президент е искал да унизи братски народ. Това е невъзможно

- Тоест, да не търсим политически мотиви?
-
Не виждам такива.

– Но ние се обидихме.
– Жалко, защото това не е политика.

Кариерата му започва през 80-те години на миналия век, бил е депутат през смутните 90-те години по време на разпада на Руската федерация, свидетел на два пуча - срещу Горбачов и Елцин, като при втория има важна роля на умиротворител.

РАЗПАД НА СССР И ПУЧ ПРЕЗ 1993 Г.

– Искам да ви върна към събитията от 1993 г.. Вие сте били депутат.
Да.

– Какво се случи и защо?
Депутатите бяха избрани изключително свободно, на най-свободните избори. Такива у нас са били изборите през 1917 г. и през 1990 г..

– Сега не са ли свободни?
Разбирате ли, те са в друга обстановка. Например, говорим за свобода, но работят парите. Обаче едните ги имат, а другите ги нямат. През 1990 г. парите нямаха значение, защото никой ги нямаше. Беше свободна, даже анархистична ситуация. Затова казвам, че бяха най-свободните избори. И тези свободно избрани хора гласуваха за разпада на собствената си държава. Това е нещо невероятно.

Три години по-късно срещу същия този парламент се стреля с оръдия. А Евгений Кужокин, тогава депутат, е в сградата и има важна мисия.

Кожокин


– И така стигнахте до 1993 г..
– През 1993 г. конфронтацията беше преди всичко за власт – между президента и неговите хора и тези, които контролираха върховния съвет или парламента. Тоест – това беше конфронтация между законодателна и изпълнителна власт, която доведе до гражданска война в Москва.

До войната след институционална криза между президента и председателя на парламента, в разгара й парламентът гласува импийчмънт на президента, а Елцин издава указ за разпускане на депутатите и обгражда сградата с танкове.

– Беше ли гражданска война?
Беше. По улиците на Москва се стреляше.

– Вие къде бяхте, когато се случи това? Когато започна?
Когато се случи всичко започна с гласуването на импийчмънт на президента. Аз бях в залата и имаше трима депутати, гласували срещу импийчмънта. Аз бях един от тях.

– Защо? Харесвахте президента или смятахте, че това ще дестабилизира страната?
Трябваше да избираме между две злини. В тази ситуация аз считах, че президентът е по-малкото зло, в сравнение с другите алтернативи. Те бяха пълен абсурд и кошмар, хора, които не знаеха накъде да вървят, а и тогава имаше нажежени страсти. Когато двама наши млади депутати гласуваха срещу импийчмънта, се чуха гласове едва ли не те да бъдат обесени.

Елцин отговаря на депутатите с обстрел на Белия дом, както е известен руския парламент. След като пропада и последния опит за мирно решение, Евгений Кожокин е изпратен като парламентьор при председателя на Върховния съвет Руслан Хасбулатов, да му гарантира живота ако се предаде.

– Кой победи?
В крайна сметка победи президентът. Помня кадрите, които обиколиха света – на танкове, стрелящи по парламента. Президентът победи.

– Това не е точно победа.
Знаете ли, за съжаление, въпреки че може би от морална гледна точка не е победа, в историята се счита за победа. В политиката също.

В кратката гражданска война загиват 100 души, над 400 са ранени. Едни от забравените факти е, че по това време вицепремиер на Русия е убитият 20 години по-късно опозиционен политик Борис Немцов.

– Във времето, когато Елцин беше президент, Борис Немцов беше вицепремиер.
Да, така е, първи вицепремиер. Ние бяхме колеги в парламента, имахме добри, дружески отношения.

– Кой го уби?
Не знам. Борис беше ярък и смел човек, но политически той вече не представляваше сериозна величина в Русия и политически смисъл да бъде убит нямаше. Това беше страшна и нелепа провокация.

– Тоест, не виждате политически мотиви за убийството му?
– Е, аз знам всички обвинения...

– Всички ги знаят.
– Те са по адрес на държавата. Тя понякога извършва тежки неща, но зад тях се вижда смисъл. Тук няма такъв смисъл и убийството по-скоро влошаваше ситуацията за властта.

ФИЛМЪТ ЗА КОСОВО

– Можете ли да ни разкажете за филма „Самотният батальон”. Как ви дойде идеята и какво се случи при реализацията й?
– През април 1999 г., докато траеха бомбардировките, ми позвъни мой приятел и ме покани на конференция в Белград. Това е от случаите, в които не можеш да откажеш. Видях поразителното поведение на най-обикновените хора, които не се предаваха, не падаха духом.

Бях на гости на една сръбска певица и се чуха сирени. После настъпи тишина и в тази тишина се чу плач на пеленачета и вой на кучета. По някакъв начин те усещаха, че започва бомбардировка.

Стоях на един покрив, когато видях хора и по другите покриви. Аз все пак бях чужденец с кино камера, а те –не. И попитах – защо и те стояха.

Казаха ми, че е по-добре да умреш под звездите, под открито небе, отколкото както един журналист, когато атакуваха телевизионния център в Белград.

Този журналист беше затрупан и се беше добрал до мобилен телефон и беше позвънил. Опитали се да го спасят, но не успели  и той беше загинал под тези камъни. И аз исках да разкажа това. За живота на обикновените хора. Освен това, аз виждах и промяна в руската политика към Сърбия. Ние се бяхме отдръпнали.

Затова сърбите вече не вярваха на руснаците и аз дълго не успявах да стигна до там. Когато стигнахме, войната беше свършила и ние заминахме за Косово. Точно беше дошъл нашият батальон.

– Каква беше задачата на руския батальон?
Това беше операция на нашите военни. Външно министерство не знаеше за тази операция, но ние искахме да помогнем, за да може да се балансира ситуацията. Това, което направихме, е добро, но операцията така и не беше завършена.

– Все пак, каква беше целта на тази операция?
Трябваше да дойдат още десантни войски и съобразно решение на ООН, в което не беше ясно описано кой може да изиграе ролята на миротворец, можехме да сме ние, за да се гарантират правата на всички, живеещи в Косово. Защото от наша и от моя гледна точка, там имаше тежка, страшна гражданска война. В нея нямаше ангели и дяволи. За съжаление, НАТО зае тази позиция – че е имало ангели и дяволи. Това не е вярно.

– Много наблюдатели и анализатори сравняват Косово иКрим. Вие как мислите – приличат ли си?
– Повърхностна прилика има, но в дълбочина – не. А и Крим не стана независима държава, а субект от Руската федерация.

– Тоест, не си приличат?
– Да. Въпреки че има прилика в едно – ако се проведе референдум в Косово, повечето от хората ще гласуват за независимост, те са албанци.

Днес проф. Евгений Кожокин е заместник-ректор по научната част на МГИМО, Руският университет по външна политика, който завършват бъдещи дипломати като външния министър Сергей Лавров. В годините на социализма през школата му са минали и редица българи като Андрей Луканов, Петър Младенов, Ирина Бокова, Жан Виденов.

Лекциите в университета се смятат за висш пилотаж в дипломацията, затова и тази във Варненския свободен университет събра студенти от цялата страна.

ДИПЛОМАЦИЯТА

– Какво казвате на бъдещите дипломати на Русия, на какво ги учите?
Казвам им, че като дипломати трябва да разбират, че всички големи политици имат една обща особеност. Всички те са хора, които безумно обичат едно и също същество от женски род и то се казва власт.

Властта получават често не най-умните, не най-образованите, не най-преданите на родината си, а тези, които безумно обичат тази власт. Това е важно познание за дипломатите.

– Ако сега обучавахте бъдещия посланик на Русия в България, какво бихте му казали за българо-руските отношения. Какво да има предвид?
Бих го посъветвал да учи български, да не мисли, че може без него. И второ – да чете книги на различни български писатели, съвременни, стари. Литературата ти дава не само познание, но и възможност да почувстваш хората.

– Какви са отношенията ни сега, между България и Русия?
– Сложни. Не защото е изчезнала симпатията ни към вас или вашата към нас. Ние сме близки народи. С кой друг сме едновременно и славяни, и православни?

Често казват, че ние искаме да диктуваме на Балканите, но ние не сме идиоти. Разбираме собствените си вътрешни проблеми и искаме да се оправим с тях, да не говорим за това какво става в съседната ни страна Украйна. Това също е дългосрочен проблем. Никакви имперски амбиции не са ни останали.

В последния филм на Емир Костурица се говори за големия брат. Големите братя не винаги помагат, те понякога и пречат, тъй като им се струва, че знаят всичко за света, за интересите на българите, руснаците, унгарците и китайците, но не е така.

Ние всички се нуждаем от това в международните отношения да има свобода. Можете да приемате или не моята страна, но трябва да има свобода. Ние искаме да сме независими. Може би ще страдаме от своите лоши пътища и своите глупаци, но искаме сами да се оправяме и с пътищата, и с глупаците си. Желаем това и на другите държави.

– А какво бихте посъветвали бъдещия руски посланик в Украйна? И как ще се развиват тези отношения?
– Знаете ли, бих посъветвал бъдещия посланик да се казва Евгени Кожокин, аз бих отишъл посланик в Киев. В този живот, който не е и особено дълъг, има неща, на които човек може да се посвети, за да бъде разсечен този възел.

– Вие оптимист ли сте?
Аз съм пожизнен оптимист.

  • 4
    0
Още по темата
Свързани статии
0 Коментара
  • Най-старите отгоре
  • Най-новите отгоре