Политикът Евгений Кожокин: Големите политици имат една обща особеност – безумно обичат властта

Евгений Кожокин е един от най-ценените руски политици. Бил е председател на мистичния руски институт за стратегически изследвания, преди да го поеме генерал Решетников. Днес е член на комитета на Върховния съвет по въпросите на отбраната и сигурността и на Конституционната комисия на Русия и е заместник-ректор на меката на руската дипломация МГИМО.

Един от хората, от чиито съвети се ползва и Владимир Путин, но проф. Кожокин бърза да уточни, че не е съветник на руския президент.

Професор Кожокин пристигна във Варна за майсторски клас по външна политика в седмицата, в която руският президент благодари на Кирил и Методий за азбуката, донесена от македонските земи.

– В България има много хора, които се чувстват свързани с Русия. Но – всички много се обидиха от думите на Путин, че кирилицата е дошла в Русия от македонските земи. Как тълкувате тези думи – като обида към нас, като прогната ръка към Македония или като нещо друго?
– Да говориш за историята на Балканите е като да вървиш по лед или по минно поле. Тук хората имат изострена чувствителност. Под територия на Македония се разбираше историческа област, чиито граници са се променяли. Кирил и Методи са велики хора, при това не само като учени, но и като практици, и аз не мисля, че нашият президент е искал да унизи братски народ. Това е невъзможно

- Тоест, да не търсим политически мотиви?
- Не виждам такива.

– Но ние се обидихме.
– Жалко, защото това не е политика.

Кариерата му започва през 80-те години на миналия век, бил е депутат през смутните 90-те години по време на разпада на Руската федерация, свидетел на два пуча - срещу Горбачов и Елцин, като при втория има важна роля на умиротворител.

РАЗПАД НА СССР И ПУЧ ПРЕЗ 1993 Г.

– Искам да ви върна към събитията от 1993 г.. Вие сте били депутат.
– Да.

– Какво се случи и защо?
– Депутатите бяха избрани изключително свободно, на най-свободните избори. Такива у нас са били изборите през 1917 г. и през 1990 г..

– Сега не са ли свободни?
– Разбирате ли, те са в друга обстановка. Например, говорим за свобода, но работят парите. Обаче едните ги имат, а другите ги нямат. През 1990 г. парите нямаха значение, защото никой ги нямаше. Беше свободна, даже анархистична ситуация. Затова казвам, че бяха най-свободните избори. И тези свободно избрани хора гласуваха за разпада на собствената си държава. Това е нещо невероятно.

Три години по-късно срещу същия този парламент се стреля с оръдия. А Евгений Кужокин, тогава депутат, е в сградата и има важна мисия.

– И така стигнахте до 1993 г..
– През 1993 г. конфронтацията беше преди всичко за власт – между президента и неговите хора и тези, които контролираха върховния съвет или парламента. Тоест – това беше конфронтация между законодателна и изпълнителна власт, която доведе до гражданска война в Москва.

До войната след институционална криза между президента и председателя на парламента, в разгара й парламентът гласува импийчмънт на президента, а Елцин издава указ за разпускане на депутатите и обгражда сградата с танкове.

– Беше ли гражданска война?
– Беше. По улиците на Москва се стреляше.

– Вие къде бяхте, когато се случи това? Когато започна?
– Когато се случи всичко започна с гласуването на импийчмънт на президента. Аз бях в залата и имаше трима депутати, гласували срещу импийчмънта. Аз бях един от тях.

– Защо? Харесвахте президента или смятахте, че това ще дестабилизира страната?
– Трябваше да избираме между две злини. В тази ситуация аз считах, че президентът е по-малкото зло, в сравнение с другите алтернативи. Те бяха пълен абсурд и кошмар, хора, които не знаеха накъде да вървят, а и тогава имаше нажежени страсти. Когато двама наши млади депутати гласуваха срещу импийчмънта, се чуха гласове едва ли не те да бъдат обесени.

Елцин отговаря на депутатите с обстрел на Белия дом, както е известен руския парламент. След като пропада и последния опит за мирно решение, Евгений Кожокин е изпратен като парламентьор при председателя на Върховния съвет Руслан Хасбулатов, да му гарантира живота ако се предаде.

– Кой победи?
– В крайна сметка победи президентът. Помня кадрите, които обиколиха света – на танкове, стрелящи по парламента. Президентът победи.

– Това не е точно победа.
– Знаете ли, за съжаление, въпреки че може би от морална гледна точка не е победа, в историята се счита за победа. В политиката също.

В кратката гражданска война загиват 100 души, над 400 са ранени. Едни от забравените факти е, че по това време вицепремиер на Русия е убитият 20 години по-късно опозиционен политик Борис Немцов.

– Кой го уби?
– Не знам. Борис беше ярък и смел човек, но политически той вече не представляваше сериозна величина в Русия и политически смисъл да бъде убит нямаше. Това беше страшна и нелепа провокация.

– Тоест, не виждате политически мотиви за убийството му?
– Е, аз знам всички обвинения...

– Всички ги знаят.
– Те са по адрес на държавата. Тя понякога извършва тежки неща, но зад тях се вижда смисъл. Тук няма такъв смисъл и убийството по-скоро влошаваше ситуацията за властта.

ФИЛМЪТ ЗА КОСОВО

– Можете ли да ни разкажете за филма „Самотният батальон”. Как ви дойде идеята и какво се случи при реализацията й?
– През април 1999 г., докато траеха бомбардировките, ми позвъни мой приятел и ме покани на конференция в Белград. Това е от случаите, в които не можеш да откажеш. Видях поразителното поведение на най-обикновените хора, които не се предаваха, не падаха духом.

Бях на гости на една сръбска певица и се чуха сирени. После настъпи тишина и в тази тишина се чу плач на пеленачета и вой на кучета. По някакъв начин те усещаха, че започва бомбардировка.

Стоях на един покрив, когато видях хора и по другите покриви. Аз все пак бях чужденец с кино камера, а те –не. И попитах – защо и те стояха.

Казаха ми, че е по-добре да умреш под звездите, под открито небе, отколкото както един журналист, когато атакуваха телевизионния център в Белград.

Този журналист беше затрупан и се беше добрал до мобилен телефон и беше позвънил. Опитали се да го спасят, но не успели  и той беше загинал под тези камъни. И аз исках да разкажа това. За живота на обикновените хора. Освен това, аз виждах и промяна в руската политика към Сърбия. Ние се бяхме отдръпнали.

Затова сърбите вече не вярваха на руснаците и аз дълго не успявах да стигна до там. Когато стигнахме, войната беше свършила и ние заминахме за Косово. Точно беше дошъл нашият батальон.

– Каква беше задачата на руския батальон?
– Това беше операция на нашите военни. Външно министерство не знаеше за тази операция, но ние искахме да помогнем, за да може да се балансира ситуацията. Това, което направихме, е добро, но операцията така и не беше завършена.

– Все пак, каква беше целта на тази операция?
– Трябваше да дойдат още десантни войски и съобразно решение на ООН, в което не беше ясно описано кой може да изиграе ролята на миротворец, можехме да сме ние, за да се гарантират правата на всички, живеещи в Косово. Защото от наша и от моя гледна точка, там имаше тежка, страшна гражданска война. В нея нямаше ангели и дяволи. За съжаление, НАТО зае тази позиция – че е имало ангели и дяволи. Това не е вярно.

– Много наблюдатели и анализатори сравняват Косово иКрим. Вие как мислите – приличат ли си?
– Повърхностна прилика има, но в дълбочина – не. А и Крим не стана независима държава, а субект от Руската федерация.

– Тоест, не си приличат?
– Да. Въпреки че има прилика в едно – ако се проведе референдум в Косово, повечето от хората ще гласуват за независимост, те са албанци.

Днес проф. Евгений Кожокин е заместник-ректор по научната част на МГИМО, Руският университет по външна политика, който завършват бъдещи дипломати като външния министър Сергей Лавров. В годините на социализма през школата му са минали и редица българи като Андрей Луканов, Петър Младенов, Ирина Бокова, Жан Виденов.

Лекциите в университета се смятат за висш пилотаж в дипломацията, затова и тази във Варненския свободен университет събра студенти от цялата страна.

ДИПЛОМАЦИЯТА

– Какво казвате на бъдещите дипломати на Русия, на какво ги учите?
– Казвам им, че като дипломати трябва да разбират, че всички големи политици имат една обща особеност. Всички те са хора, които безумно обичат едно и също същество от женски род и то се казва власт.

Властта получават често не най-умните, не най-образованите, не най-преданите на родината си, а тези, които безумно обичат тази власт. Това е важно познание за дипломатите.

– Ако сега обучавахте бъдещия посланик на Русия в България, какво бихте му казали за българо-руските отношения. Какво да има предвид?
– Бих го посъветвал да учи български, да не мисли, че може без него. И второ – да чете книги на различни български писатели, съвременни, стари. Литературата ти дава не само познание, но и възможност да почувстваш хората.

– Какви са отношенията ни сега, между България и Русия?
– Сложни. Не защото е изчезнала симпатията ни към вас или вашата към нас. Ние сме близки народи. С кой друг сме едновременно и славяни, и православни?

Често казват, че ние искаме да диктуваме на Балканите, но ние не сме идиоти. Разбираме собствените си вътрешни проблеми и искаме да се оправим с тях, да не говорим за това какво става в съседната ни страна Украйна. Това също е дългосрочен проблем. Никакви имперски амбиции не са ни останали.

В последния филм на Емир Костурица се говори за големия брат. Големите братя не винаги помагат, те понякога и пречат, тъй като им се струва, че знаят всичко за света, за интересите на българите, руснаците, унгарците и китайците, но не е така.

Ние всички се нуждаем от това в международните отношения да има свобода. Можете да приемате или не моята страна, но трябва да има свобода. Ние искаме да сме независими. Може би ще страдаме от своите лоши пътища и своите глупаци, но искаме сами да се оправяме и с пътищата, и с глупаците си. Желаем това и на другите държави.

– А какво бихте посъветвали бъдещия руски посланик в Украйна? И как ще се развиват тези отношения?
– Знаете ли, бих посъветвал бъдещия посланик да се казва Евгени Кожокин, аз бих отишъл посланик в Киев. В този живот, който не е и особено дълъг, има неща, на които човек може да се посвети, за да бъде разсечен този възел.

– Вие оптимист ли сте?
– Аз съм пожизнен оптимист.