Седнали един до друг в зала на джамията  „Масджид Ал Нур“ в новозеландския град Крайстчърч, двама мъже се прегърбват от смях. Отстрани изглеждат като стари приятели, които реагират на своя вътрешна шега.

Под масата обаче коленете на единия от тях - Темел Атачокугу, подскачат нервно, ръцете му треперят, а устата му е пресъхнала.

„Вече сме опитни. Ако се случи нова терористична атака, този път знаем накъде да бягаме“, казва той, а лекотата в гласа му противоречи на тревожните му погледи към вратите и прозорците.

Неговият приятел Гамал Фуда се смее в отговор, помагайки за хумора, прикриващ отчаянието в очите на двамата мъже, коментира Си Ен Ен в свой репортаж.

Това е първият път от години, в който Атачокугу стъпва отново в джамията „Масджид Ал Нур“ – един от двата мюсюлмански храма, нападнати в Крайстчърч при терористичен акт на 15 март 2019 г. Жертвите тогава са 51 души, най-малкият от тях е само на 3 години.

Темел Атачокугу, който е обичащ баща и спортист, е прострелян девет пъти при нападението. Фуда - духовният водач на джамията, остава без физически наранявания, след като се скрива под сцената, от която държи дневната си проповед.

Атачокугу и Фуда не са се виждали през последните пет години. Последно са се видели малко след нападението, тъй като нараняванията на простреляния мъж и борбите му с посттравматичното стресово разстройство го държат настрана. Сега двамата се срещат отново в джамията, споделят си това, което им се е случило след атентата.

Мъжете разказват за всеки детайл от нападението през 2019 г. – от звука на стъпките на стрелеца, когато влиза, до предсмъртните думи на жертвите му.

В стаята за молитви те посочват петна по земята, където някога са лежали умиращите им приятели. Атачокугу сяда точно на мястото, където е бил прострелян, и затваря очи.

„Моят мозък постоянно ми казва да си стоя вкъщи, да не ходя никъде, да не бъда сред хора, да не посещавам джамия. Когато пристъпя в храма, чувам само звуците на умиращите хора. Все още усещам миризмата на барут, въпреки че вече я няма“, разказва мъжът.

„Смъртта би била по-милосърдна“, допълва още той, но след това си спомня всички причини, поради които трябва да живее.

Градината му

В градината си Атачокугу се фокусира върху живота, а не върху ужасните спомени, които го преследват.

Някога той е бил рибар, шампион по спорт за аматьори, собственик на магазин за кебап, талантлив бояджия и мазач. Но увреждането на нервите и мускулите от стрелбата го оставя частично парализиран.

Той губи известна подвижност в лявата си ръка и не може да стои или да седи за дълги периоди от време. Усърдната работа вече не е възможна, така че той разчита на помощта на правителството, за да свързва двата края.

Но в градината в дома си - скромна градска къща на тиха улица в центъра на Крайстчърч, му дава допълнителен смисъл с цветята, сукулентите, плодовете и зеленчуците, които е засадил.

„Излизах много с приятелите си, бях много активен физически. Пътувах и работих, но сега се събуждам, спя, разгледам документите си. Поне имам своя градина“, споделя мъжът.

Атачокугу е построил всичко сам - от бетонните градински кутии до лехите с дървени рамки. Малки гномчета надничат зад растенията.

Светла усмивка, изпъстрена с трапчинки, се появява, когато той посочва напъпилите растения. Сред тях са люти чушки, домати, мента, маруля, магданоз.

„Краставицата ми е увехнала“, казва тъжно той, а след това я обгрижва бавно и с любов.

Лекарите на Атачокугу поемат грижите за дупките в тялото му, но счупените части на ума му не заздравяват лесно.

Неговото посттравматично стресово разстройство е толкова изтощително, че той не може да напусне къщата си за дълги периоди от време. Спомените в съзнанието му предизвикват тежки пристъпи на паника.

Мъжът посещава терапевт и приема лекарства за упорита депресия. Хапчетата за сън би трябвало да му помогнат да се отпусне, но той все още лежи буден през нощта, размишлявайки върху детайлите на стрелбата и начините, по които тя е разклатила живота му.

В най-мрачните си моменти, когато мислите му излизат извън контрол, той пристъпва в задния си двор и се грижи за своите дръвчета - лимони, грейпфрути и мандарини. Ще минат години, преди да дадат плод, а той ги чака.

Атачокугу  копнее да се почувства отново нормален, но не знае дали и кога ще се случи.

„Опитвам се, но когато се чувствам добре за ден или две седмици, тогава - пуф, нещо се променя и отново се започвам да се чувствам зле. Нямам сили да продължа нормалния си живот“, споделя той.

Няма конци или операции, които да направят душата му отново цяла. Подобно на увехналата краставица в градината му - почти мъртва, но бавно връщаща се към някогашната си жизнена форма, Атачокугу знае, че трябва да намери начин да напои духа си, да се насочи към светлината и да цъфти, коментира Си Ен Ен.

Продължи да четеш