В седмицата преди Рождество Христово обръщаме внимание на духа преди всичко. Затова в „Тази сутрин” имаме инициатива „Седмица на духа”. Всеки ден при нас ще гостува човек, който е свързан с историята на България, с това, което той е оставил и в миналото, но и за поколенията напред. Първият гост тази седмица на духа е Стефан Цанев.
Хората на изкуството довършват недовършеното от Бога, каза в предаването на bTV „Тази сутрин” писателят Стефан Цанев.
Той посъветва хората да гледат на живота малко по-весело и по-несериозно.
Сърбите и македонците не са по-богати от нас, защо те умеят да живеят по-весело и жизнено, всеотдайно? Дори на бившите си трагедии те гледат с хумор, отбеляза той.
Да си отчаян е най-лесно, не иска никакви усилия, каза още писателят.
Религиите са жестоки една към друга, подчерта още писателят. Според него войната срещу „Ислямска държава” трябва да се води със словото. Само с оръжие и бомби няма да победим, смята Стефан Цанев.
Ето и цялото интервю:
Обявихме седмица на духа за българите и за чакането на Спасителя, само че май го чакаме на самотна гара. Каква е гарата на България?
Гарата не е лоша, само че пътниците са много отчаяни. Влака го няма. Няма защо да чакаме толкова. Бях вчера-онзи ден в Белоградчик и там видях малко по-други хора, отколкото тук в столицата. Компанията беше международна – имаше сърби, македонци и преди всичко българи, но те бяха други хора. Веселяха се много, цяла нощ, и това веселие отдавна не бях го виждал и ми вдъхна голям оптимизъм, че българският народ не се е отчаял до такава степен.
Сега песимистите ще кажат, че е защото нищо друго не ни е останало, поне да се веселим. Оптимистите пък ще кажат, че това ни е част от кода на гена, който ни кара да продължаваме напред.
Оптимистът е този, който е вечно недоволен, който е недоволен, значи иска нещо по-хубаво. А песимистите са доволните хора и щастливите. Малко наобратно гледам на тези неща.
Но наистина в тези предпразнични дни много бих искал да кажа някои добри неща за хората и дори пожелание – да гледаме на живота малко по-весело, по-несериозно. Защото на боговете им е лесно, те се раждат, умират, после възкръсват. На нас ни е дадено да живеем само веднъж. Това приключение няма повторение. И човек да не изживее този шанс, който му е даден – уникален, безумен..защото да се родиш човек...бихме могли да се родим друго, надарени сме с мозък, който сам не може да разгадае себе си и е способен на всичко.
Както казваше, Бог да го прости, художникът Румен Скорчев, ние, хората на изкуството, довършваме недовършеното от Бога. Или което той ни е дал от себе си, ние сме всъщност богове, така сме създадени, богоподобни. Тази божествена искра в нас, която е закодирана, от нас зависи дали да угасне, дали да свети на другите, или да ги измъчваме с мрачните си физиономии.
Аз гледах сърбите и македонците завчера. Те не са по-богати от нас. Защо те умеят да живеят по-весело и по-жизнено, като че ли безотговорно, всеотдайно.
По-жизнени нации ли са те от нас?
Да.
Защо изглежда, че им е по-широко около врата и се забавляват наистина повече?
Не знам. Дори на бившите си трагедии те гледат с хумор. Аз се учудих, като казаха, че кока-кола не пият след бомбардировките на Белград от американците. Вид съпротива срещу една несправедливост.
А българите готови ли сме на такава съпротива, или сме готови винаги да прескочим...
Нашето, ако е съпротива, аз с две ръце гласувам за съпротивата, но да си отчаян е най-лесно. Това не иска никакви усилия – навеждаш глава, забиваш нос в земята и какво? От това нищо не се случва, никаква промяна не може да очаква отчаяният и мрачният човек.
Ако животът ни е даден веднъж, божествата си се прераждат, кое може да възроди или да прероди духа ни, ако случайно това пламъче само мъждука или пък е загаснало?
Тежка мисия имат хората, към които принадлежа и аз, и това трябва да си го знаем, че ние носим голяма отговорност за духовното състояние на народа - хората на изкуството. Колкото и да ни пренебрегват и да мислят, че от нас не зависи нищо, това не е вярно. Само си представете, че по вашата телевизия или радиото няма никаква музика. Какво ще се случи? Просто хората не забелязват това, което присъства винаги. А това е създадено от човека, не е създадено от Бога. Музика няма в природата.
Музика - да, звуци има, мелодии.
Птичките не са Моцарт, за всеки случай, колкото и да чуруликат хубаво. Поезия – само лудите и поетите говорят в рими. За какво съществува поезията всъщност?
Но не са ли пак прегърбени и с наведени глави хората на изкуството, от които зависи да се крепи духът на нацията?
Не бива, затова говорих сега, понеже е празник, малко да се изправим, да бъдем по-предизвикателни и дори ако трябва да се преструваме на весели, да се преструваме. То от дълго преструване става същност. Имам роман, който се казва „Мравки и богове” и много често надписвам на хората едно и също, ако не сме богове, поне да не се правим на мравки. Нека да живеем като богове, а не като мравки.
Макар че мравките си имат доста стройна организация, ред, който следват.
Тази държава мен много не ме очарова, мравунякът...Там такъв министър на вътрешните работи вероятно има, че никой не смее гък да каже.
Връщаме се към сравнението и тези събрани хора, които се веселят. Ако сърбите и македонците гледат с насмешка над историята си, над тежките моменти, ние имаме ли го това чувство? Можем ли да гледаме наистина с насмешка на това, което е минало през нас?
Би трябвало. От французите също трябва да се учим. Те на всичко гледат със смях, на своята история. Аз се опитах в „Български хроники” да има достатъчно хумор. Не можем да се правим все на страдалци и на велики.
Няма ли го и другото – че ние всъщност не помним и не знаем историята си и винаги се учудваме от нещата, които ни се случват?
Това е отделно, незнанието и невежеството са друго. По отношение на религиите сме невежи. В навечерието на християнските празници всички тръпнат от опасността от бежанците, че те носят нова религия. Всяка религия унищожава предходната. Религиите са жестоки една към друга. Да не забравяме, че християнството унищожи езическата цивилизация. Това, което е останало, се е съхранило някъде встрани по случайност. Опасността ислямът да постъпи с християнството по същия начин е голяма.
Християнство има от две хиляди години, народите са били далеч по-дълго време езичници.
Ислямът се появява 650 години по-късно. Сега в своя 13-14-и век. Какво беше християнството през 13-и-14-и век – Светата инквизиция, кръстоносните походи. Май с нищо добро не можем да си спомним за тези години.
Така че трябва да разбираме исляма. Не знам колко хора в България са чели Корана. И защо не се извади доброто? В „Ислямска държава” са отишли около 300 000 души от цивилизована Европа – момчета и момичета. Как са спечелени те? Със словото! Никой не ги е накарал насила, не ги е подбрал с оръжие да отидат там. Ние използваме оръжие срещу „Ислямска държава”, но аз не съм чул да се използва словото. Те водят пропаганда с всички средства.
Словото ли е най-силното оръжие?
Във всяка религия е словото. „Ислямска държава” доказва, че със словото събира хора, а ние не можем със слово да им кажем: Не ходете. Не съм чул досега да се води словесна пропаганда против „Ислямска държава”. Това е много важно. Само с оръжия и бомби няма да победим.
Чакаме ли като народ своя спасител на някоя забравена гара?
Не само нашият народ, всеки народ чака своя спасител, някоя личност. Историята, добрите и лошите неща се създават от силни личности. Всяка епоха има като свой символ някоя личност. Има Стамболов, има Хитлер, Сталин, има добри, има и лоши. Очакването на личност, която да оправи нашата мъничка държава...знаете ли колко малко й трябва.
Имате ли си любим момент от историята, от онези неща, които описвате в „Хрониките”?
Един цар ми харесва много - Иван Асен II. Става цар в най-бурните времена, след Калояновите войни, след кръстоносните походи, след Борил, който гони еретиците. Той идва и всичко преобразява с любов, включително с любов към жените. Всичко процъфтява в държавата.
Защо не сме се запазили тогава? Защо живеем още с разбирането, че България трябва да е на три морета? Трябва ли изобщо да е на три морета?
Не, България е достатъчно голяма. Няма точка на Балканите, за която да не претендират поне три държави. Нашите претенции за Велика България са превзети и нека ги забравим.
Рождество! Какво ще се роди сега? Останахме ли безсловесни? Какво трябва да си кажем на празниците?
Трябва да се роди надеждата, която най-много липсва на българския народ. Животът трябва да се живее, не да се живурка, с пълни сили. Човек живее за пръв и последен път.
Как ще празнува Стефан Цанев?
Семейно. Рождеството е много интимен празник.
