Спокоен човек. Търпелив човек. Смешен човек. Автентичен човек. Всичко това е тя: Мила Михова – един от най-обещаващите сопрано гласове в съвременното оперно изкуство.

Не просто Мила, а Ми-Ла. Защото в името й има толкова много музикална символика. И защото за самата нея, това не е име като име, а хубав музикален интервал. За нас в bTV пък Мила, или Ми-Ла – е съвършенството на образа, изпълващ така пълноценно Епизод 5 на видео поредицата „Жените на България“.

Колкото по-успешен и гениален е един човек, толкова по обикновено изглежда в очите на околните. Такива хора дори се смущават от общественото внимание. На тях то не им е нужно. Такъв тип личности са изградили своята самооценка и без да се натрапват, без да парадират. В техния свят чувството за самоирония е силно развито.

„Аз съм много смешен човек. От дете ми е много важно да ми е смешно. Щом на себе си съм смешна, значи ставам“, споделя оперната прима, която имаме късмет да уловим за краткия й престой в България.

Мила е сопрано. Точно като майка си. А когато майка ти се казва Дарина Такова – легенда на родното оперно изкуство, още от утробата съдбата ти е отредила мисия на този свят.

„Никога не съм искала да бъда по-добра от майка ми. Това е абсурдно състезание. Ти можеш да си по-добър единствено от себе си вчера“, убедена е Мила. Думите излизат от устата й с лекота и излъчват вътрешна светлина и мир. Като на щастлив и тотално удовлетворен от живота човек.

Тя не знае кога е бил първият й ден в операта. Знае, че се е случило скоро, след като е била родена. Ясно си спомня онзи момент, в който вътрешното й „аз“ й прошепва: „Това е твоето място. Твоето място е там – на сцената.“

Мила е на 3-4 годинки, когато гледа в захлас изпълнението на майка й в ролята на Кралицата на нощта във „Вълшебната флейта“. Гледа, слуша, а в паузите се втурва на сцената, за да събира падналите от костюмите на артистите пайети и мъниста.

Повратният момент настъпва през 1998-а. Мястото е Милано, а сцената е на „Ла Скала“. Там майка се превъплъщава за първи път в образа на Лукреция Борджия:

„Влюбих се. Казах си, че някой ден искам да бъда една от тези силни жени.“

Мила Михова няма комплекси, че цял живот ще бъде сравнявана с Дарина Такова. Дарина, заедно с друга велика фигура в света на оперното изкуство – Райна Кабаиванска, са нейни учители, нейни ментори.

„Това са гигантски жени“, отсича Михова.

От няколко месеца тя буквално се е сляла с емблематичния образ на Абигаиле от операта „Набуко“ на Джузепе Верди. Образът на Абигаиле е роля – символ на великата, неповторимата и недостижимата Гена Димитрова.

„Чувствам се силна, чувствам се щастлива. Нямам търпение да съм на сцената и постоянно искам да изненадвам себе си от собствените си постижения. Да мога да им се зарадвам.“

Вълнува ли се преди представление?

Има ли предстартова треска? Как се бори със стреса?

Все въпроси, които нямаме търпение да й зададем.

„Е, сега ако кажа, че не ми трепери под лъжичката преди да стъпя на сцената, значи да излъжа. Не съм робот, но при мен нищо не е на всяка цена, нищо не е на живот и смърт“, коментира Мила с най-лежерната усмивка на света.

Кое е най-хубавото чувство, което е някога е затрогнало душата й?

„Да се задъхам от смях, да ме заболи корема от смях. Това е чувството, което винаги търся в живота. Колкото по-несериозен си към възприятието към самия себе си, толкова повече имаш шанс да те вземат теб на сериозно“, категорична е певицата.

И още: „Колкото по-семпъл и без претенция си, колкото повече можеш да се смееш на себе си и със себе си, толкова повече хората ще се смеят с теб, а не на теб.“

Всеки творец, всеки артист, има свой кошмар. Какъв е нейният?

„Сънувам един и същ кошмар от години: че трябва да пея на чешки. Да пея на чешки напълно непозната роля. Ако не е на чешки, то тогава на полски. Събуждам се обляна в пот всеки път“, допуска ни все по-близо до себе си Михова.

 А какво би искала хората, които не я познават да знаят за нея?

„Че съм един съвсем обикновен човек. И не се правя на нищо, което не съм.“