Скоро след преврата на Луи Наполеон в Париж през 1851 г. петима от най-великите политически умове в Европа се втурнали към бюрата си, за да уловят смисъла на събитията. Петимата са много различни. Карл Маркс е комунист. Пиер-Жозеф Прудон е анархист. Виктор Юго, най-известният френски поет за времето си, е романтик. А Алексис дьо Токвил и Уолтър Баджът са либерали. Техните интерпретации на преврата са били толкова различни, колкото и философиите им. Но по маниера на мъжа, който сбъркал жена си с шапка, всички те сбъркали края на тригодишната революционна вълна с нейното начало.

Направиха ли западните медии същата грешка в последните години? Дали интерпретациите им на глобалната вълна от протести – спонтанни, без лидери и мирни, които Томас Фридман описа като надигането на „площадния народ”, са също толкова погрешни? Така изглежда - само погледнете зашеметяващата и неочаквана победа на управляващата Партия на справедливостта и развитието на парламентарните избори в Турция миналата седмица.

Преди две години и половина протестите в парка „Гези” в Истанбул и на други места заинтригуваха Запада. Личности с различни политически възгледи и дневен ред успяха да намерят общ език с общо послание. Дори скептиците се съгласиха, че протестите са променили из основи политиката в страната. Резултатът от парламентарните избори през юни като че ли доказаха тази гледна точка – успехът на Народната демократическа партия – вдъхновяваща коалиция между кюрди и светскa левица, която премина 10-процентния праг за влизане в парламента, би бил немислим, ако не бяха протестите.

Но резултатите от парламентарните избори миналата седмица показват крехкостта на успеха на протестите. Стратегията на конфронтация на турския президент Реджеп Таип Ердоган проработи. Той рискува с нови избори и спечели, като заличи резултатите от лятото и сложи край – поне засега, на идеята, че протестното движение има някакво истинско влияние.

Това важи не само за Турция. Мащабните протести през зимата на 2012 г. в Москва завършиха не със смазването на държавата на президента Владимир Путин, а с консолидация на властта му. Накъдето и да погледнете, съвсем малко от онова, което политологът Франсис Фукуяма нарича „революция на глобалната средна класа”, се задържа за дълго. При най-трагичните случаи Арабската пролет завърши с най-ужасното от всички светове – възраждане на авторитаризма в Египет и гражданска война и провал на държавността в Сирия, Либия и Йемен.

Изкушаващо е да се смята, че реакционните резултати са просто продукт на държавна принуда и манипулация. Със сигурност манипулацията и заплахите обясняват много. И все пак да настояваме, че настоящият консервативен отпор е просто функция на политически манипулации, означава да пренебрегнем реалността.

В момента е очевидно, че глобалната протестна вълна може и да е поляризирала обществото, но от противопоставянето печели всъщност „партията на стабилността”, а не „мрежата на надеждата”. Накъдето и да погледнем политическото и социално раздвижване, до което доведоха протестиращите, донесе не повече демокрация и плурализъм, а консолидация около държавата и националния лидер. Свидетели сме на нов антикосмополитен период.

Този отпор преобрази и геополитиката. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдите, която значително усложни ситуацията в Сирия, всъщност беше просто част от политическата му кампания през есента. Анексирането на Крим от Русия беше по-скоро част от стратегия за съпротива срещу революционната зараза, отколкото просто акт на традиционния руски империализъм.

Често се питаме защо „ Twitter революциите” отстъпват. Но по-интригуващият въпрос е защо бяхме толкова убедени, че те ще успеят. Три фактора може да обяснят защо повечето политически коментатори, като Маркс и Юго през 1851 година, се провалиха да признаят една очевидна реалност.

Единият от тях е западният политически нарцизисъм, подхранен в периода след Студената война, в който наистина изглеждаше, че плуралистичната демокрация става все по-силна. Този нарцисизъм ни е отнел възможността да гледаме критично към всеки актьор, който виждаме вдъхновен от нашия политически модел (бонус точки, ако той или тя пишат политически слогани на английски). Приемаме, че имитацията на западните практики и принципи е сигурен път към демократичен успех.

Съществува също и опасен т. нар. нормативен завой в американската политическа наука. Той намали разбирането ни за социалните и глобални проблеми до поредица от съотношения, които ни уверяват, че демокрациите не се бият помежду си, че демокрацията прави държавите по-богати и по-малко корумпирани и че всяка страна се е запътила към демокрация. Либералната телеология замени марксистката.

И последно - всички бяхме съблазнени от „ефекта на Силициевата долина”, от факта, че идеите и стратегиите ни за социална промяна са били формирани по-малко от историческия опит и повече от утопичните възможности на света на технологиите. Хванати в капана на това вярване, ние не разпознахме слабостите на новите протестни движения и сбъркахме за влиянието им върху обществото.

Може да туитнеш революция, но не можеш да туитнеш управление, и много от новите протестни движения плащат висока цена за антиинституционалния си етос. Тези протести паднаха жертва на подобни модни схващания – че организациите са нещо от миналото (а мрежите са от бъдещето), че държавите вече нямат значение и спонтанността е истинският източник на легитимност. Разривът, всички знаем добре, е високо ценен в технологичната общност и играе ключова роля в тези компании.

Обществата обаче не са съставени само от новатори и много често търсенето на непрекъсната промяна и хвалебствените възгласи за творческо разрушаване в крайна сметка водят до търсене на стабилност. Путин, Ердоган и другите като тях са разбрали това, дори протестиращите да не го разбират, и изчакаха търпеливо да дойде правилният момент, за да затвърдят властта си.

Коментарът е публикуван във в. "Ню Йорк таймс". btvnovinite.bg има съгласието на Иван Кръстев да публикува негови текстове.