Турция, България, а сега и Украйна от лятото насам, последователно, врят и кипят. Най-общо казано – война е. На цивилизации. Новите граждани на тези държави се изправят срещу властта. Макар от различни националности, те си приличат повече помежду си, отколкото със собствените си сънародници. Малцинство, преживяло вътрешен катарзис, те копнеят за нови принципи и не могат да чакат края на агонията по преминаване в следващия цивилизационен етап. Ще успеят ли да прескочат пропастта, или мнозинството ще ги повлече обратно?!
В Украйна започва напечен уикенд. Опозицията и управляващите провеждат паралелни митинги. Изглежда познато. В последните месеци преживяваме непрекъснато дежавю.
Първо – в началото на лятото започна в Турция на Ердоган и неговата управляваща „Партия на справедливостта и развитието”. След седмици спонтанни масови протести в големите турски градове, властта реши да покаже, че мнозинството я подкрепя. Стотици автобуси запъплиха към Истанбул, натоварили религиозни поддръжници на турския премиер, решен да демонстрира мощ пред света и своите, въстанали срещу авторитарната му власт. През лакмуса на продължително информационно затъмнение, макар със закъснение, потече информация – най-вече чрез социалните мрежи - и международната общност узна какво се случва в Турция.
Протестът на новите турци - млади, активни, интелигентни, завършили образованието си и живяли в чужбина, които искат човешки, граждански права, светска държава, свобода на словото и се борят властта да чуе гласа им. И най-вече – виждат бъдещето на Турция в Европейския съюз. Срещу тях обаче се оказа истински владетел – султан, както го наричат иронично - лидер на консервативна мюсюлманска партия, постигнал икономически взрив в трите си мандата, на фона на световната криза, но със съвсем различна визия за развитието на страната и много по-сериозни амбиции.
Вдъхновен от мощта на Османската империя, Реджеп Тайип Ердоган следва свой, може би уникален, план за Турция и постигането на икономическа мощ е едва първият етап от този план. Някъде през втория си мандат той паралелно започва да прилага втората стъпка – връщане към религиозните „ценности” – бурен строеж на нови, грандиозни джамии, училища за имами, толериране на мюсюлманските традиции – поощряване на забраждането на жените и тенденциозно подтискане на свободомислещите светски настроени хора. Последните той нарече хулигани, вандали и дори терористи. Протестът прояви твърдост и изобретателност, въпреки бруталността, с която беше потушен - сълзотворни гранати, бой с палки, преследване на лекари и адвокати, които помагаха на пострадалите при сблъсъците с полицията, и уволнения на държавни служители, участвали в демонстрациите.
Всичко това не спря хората, макар да ги направи по-предпазливи. Ердоган продължи лова на вещици с арести без краен срок и дела за подстрекаване към безредици, които вероятно ще се точат с години. Изкупителните жертви продължават да са в затвора. А Ердоган не изглежда особено впечатлен от реакцията на световните сили и твърдо следва вижданията си. Макар че прави грешка, като не чува прогресивната мислеща част от хората си, изключва ги от адресатите си и се прави, че не съществуват, а залага на юмрука от свои поддръжници – вярно мнозинство, но дълбоко религиозно и необразовано. Това е моделът „Ердоган” – „мюсюлманска демокрация”, изградена на религиозна дисциплина и подчинение за сметка на основни свободи и права.
После дойде протестът в София и България – за първи път в демократичната ни история активните, младите и образованите надигаха глас – не с еуфорията на ноемврийските промени от 89-та, нито с отчаянието на февруарските протести, заради високите сметки и изнемогата, а с осъзнатата убеденост, че принципите са важните и именно в безпринципността се коренят всичките ни проблеми. С убедеността, че това е болестта, а ежедневните поводи за недоволство са симптомите й. Че криволичещият ни, неуверен път към запада, цивилизацията и демокрацията, май прави кръгом. И че не отделните назначения във властта (колкото и абсурдни да са) и стъпките й, поразяващи с неадекватността си, а курсът, посоката, гротескният манталитет, е това, което ни яде.
И у нас този бунт беше подценен, омаловажен, пренебрегнат и оставен без отговор. Властта се направи, че той не съществува и участниците в него, точно както в Турция, бяха наречени хулигани, платени, организирани и повлияни. Имаше платени и винаги е имало. Всеки протест си има ездач – паразит, който прилепва, за да просъществува. Обаче те - продажните футболни агитки и самостоятелни други такива единици, - няма как да променят същината на недоволството този път, защото то идва от дълбокото. И няма как осъзнатостта на абсурдната ситуация, задвижила този протест, да олекне, заради тях.
Но и нашата власт на свой ред реши, че е време да демонстрира, че е мнозинство (макар да не е, според изборните резултати), а щом е мнозинство, то може да си позволи да се прави, че другомислещите не съществуват.
И заприиждаха автобусите с хора, събрани отвсякъде – получили шанс да дойдат в София, вероятно за пръв път в живота си, безплатно, със закуска и перспектива да се разходят в почивния ден, да видят свят, да се смесят с тълпата, да поемат от еуфорията й и... да се свият обратно в дупката си. А някои от тях направо си признаха „Защо сме тук ли?! Питайте кметовете!”
Няма да коментирам физиономиите, нито това, че много от дошлите в подкрепа на премиера ни, не знаеха името му. Тези хора продължават да повтарят мантрата „дайте шанс на правителството”. Но малко от тях са информирани или правят усилие в тази посока - те не се интересуват от събитията, които изведоха сънародниците им на улицата. „Какво толкова – нали Той подаде оставка?! И ако тези се махнат, кои ще дойдат?” Хубав въпрос, само че страхът от промяната е най-големият й враг. Защото инертността на неведението те вкарва в безтегловна заблуда – паралелна нереалност, в която може да останеш дълго. Именно там сме сега. Стига от време на време да ни вдигат парите за майчинство и да раздават коледни бонуси на пенсионерите, ще останем послушни, макар мрънкащи под носа си недоволни. Няма да искаме по-сериозни стимули за това, че раждаме и отглеждаме деца, нито по-високи пенсии, дори да сме работили цял живот. Няма и да ги получим. За да ги имаме, трябва промяна в принципите (установяване на такива би било добро начало), за каквато се бореха хората на улицата през юни – онези, другите, които отказват да дават повече шансове, защото подобни жестове са обречени.
Въпросът е: Какъв ще е изходът от войната на властта срещу хората и към коя цивилизация ще се зачислим утре – всички ние – от този геополитически регион.
