Точно седмица след края на "Гласът на Франция" финалистите репетират за турне из цяла Франция, а после и в Белгия.

Венсан Винел е сред абсолютните любимци на публиката. Преди да стане телевизионна звезда, той е уличен музикант и свири в различни парижки гари.

Целият му живот е необикновен, още от 18-месечна възраст, когато едно френско семейство пристига в Свиленград и осиновява полуслепия Венсан.

Младеж от български произход сред финалистите в

– Венсан, връщам те година назад, какъв беше животът ти?

– Преди година свирих по гарите, най-често на гара „Сен Лазар”. Работех си вкъщи, композирах парчета, свирех си.

– А след година какъв ще е животът ти?

– Не знам, но много се надявам да продължа да правя музика, да доставям удоволствие на хората. Това е щастието.

– Кога и от кого разбра, че имаш стотици фенове в България?

– Майка ми ми каза, велико е, изобщо не съм очаквал! Даже видях, че са ме давали в новините, не можех да повярвам – какво правя аз в българските новини. Голям майтап. Хора, изобщо не знам как успяхте да ме откриете. Страхотни сте, браво на вас.

– Сигурна съм, че се радваш, емоционално е, ти си роден в България.

– Кръвта проговаря, цялата ми история, много е вълнуващо. Да се срещна с екипа ви, да знам, че в родната ми страна ме гледат и говорят за мен.

– Ти, Венсан Винел, такъв, какъвто си, според теб какво българско носиш в себе си?

– Може би е нещо от полифоничните гласове. Българските мелодии са много полифонични, многогласови. Това определя и вкуса ми – обожавам смесването на гласове, мисля, че това идва от произхода ми.

– Откакто живееш във Франция, от 18 години, България съществува ли изобщо в живота ти?

– О, разбира се. Най-напред, защото съм член на една асоциация на осиновени деца от България. Тя е много важна в живота ми. Работата й е да помага на бъдещи родители в процедурите по осиновяване на деца в България. Ние сме си една малка общност. По този повод се връщам в България. Бях там през 2009 г., после през 2012 г. Исках да опозная страната, да видя къде съм роден.

– Два пъти си идвал в България?

– Три, даже четири пъти.

– Разказвай, какво почувства първия път, втория, третия? Откри ли промени?

– Не мога да ти кажа защо, но имам чувството, че съм си вкъщи. Не останах дълго време, но наистина все едно съм си у нас. Много добре се чувствам там.

Това е супер, културата е различна. Откривам неща, които не познавам във Франция, започнах да ги обичам. Дори мога да кажа две неща на български – чест е за мен да ви ги кажа сега: „Добър ден”, правилно ли го казвам? „Обичам те” – така ли е? „Български, обичам те...”.

– Обичаш ли България?

– Обичам България, обичам хората, това ми е родната страна. Обичам и Франция, аз съм добре навсякъде, където и да отида, защото музиката няма граници.

– Срещаш ли малки българчета, осиновени във Франция?

– Точно така, това правя.

– Какво им разказваш, окуражаваш ли ги?

– Срещам много хора, виждам се с родители, току що осиновили деца, на които сме помогнали. Пристигат с децата. Знаеш ли как се чувствам – като голям брат, който ще закриля малките, които идват. Много силни връзки се създават.

– Ти представяш ли си, че тези дечица те гледат сега и да горди. Страхотно е! Сигурно си казват, че и те един ден ще успеят.

– Ако е така, наистина очарован съм. Като в музиката – тя е създадена да се споделя с много хора, тя е нещо универсално, докосва ни всички по различен начин. Бях супер изненадан. Мама ми изпрати един линк. Пускам видеото, започва някаква реклама на български. Нищо не разбирам и те чувам теб да казваш: таратататата... Венсан Винел. Моля?!?!?! Ооооооо, ясно.

Венсан се оказва на вярното място във верния момент – на парижката гара „Сен Лазар”. Точно когато Венсан свири, един от продуцентите на „Гласът на Франция” посреща свой близък.

 – Венсан, в България те наричат: българинът сред финалистите на „Гласът на Франция”. Така ли е? Чувстваш ли се българин?

– Чувствам се и българин, и французин. Имам си и двойна националност. Бях в София, видях доста неща. Бях и в Хасково, после в Свиленград. Бях и във Варна, на брега на морето.

– Пипна ли морето?

– Видях Черно море. Даже се къпах в Черно море. Не много дълго, защото е студеничко.

– А, не, ти шегуваш ли се? Как ще е студена водата на Черно море? То е много по-топло, отколкото моретата на Франция.

– Е, добре де, по-топло е оттук, но аз съм много зиморничав. Няма да повярваш, но дори и на 30 градуса на мен ми е студено. Ужасно! Но в България си е супер!

– Когато беше в Хасково и в Свиленград, какво искаше да видиш, да докоснеш? Какво почувства?

– В Хасково и Свиленград – исках да видя откъде идвам и да видя на какво приличат тези градове.

– И на какво приличат?

– Приличат на... много казина. 

– На много казина?

– Ами да, има поне 9.

– Като си помислиш какви невероятни неща ти се случиха в последните седмици и месеци, не ти ли се струва фантастично или си здраво стъпил на земята?

– На земята съм, тепърва трябва да се доказвам. Още съм в началото, изкарахме „Гласът на Франция”, пяхме известни парчета. След това обаче трябва да покажем ние какво можем.

– Има ли нещо, за което не съм те попитала, а ти искаш българите да знаят за теб?

– Какво ми се иска българите да знаят за мен? Че много обичам страната им. България е красива. Обичам я! Обичам хората! Обичам всички! Аз съм трубадур.

– Трубадур, произнеси го на български.

– Je suis трубадур.