В Германия се случва нещо странно. При по-внимателен поглед обаче то не е чак толкова необяснимо.
На двата регионални вота на 20 септември германският политически център понесе пореден тежък удар. В Мекленбург-Предна Померания крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (АзГ) спечели най-много гласове - 38,3%, докато дясноцентристкият Християндемократически съюз (ХДС) получи едва 4,9%. Това е най-слабият резултат на партията на регионални избори в следвоенната история на Германия от 1949 г. насам, предаде „Уолстрийт джърнъл“, цитиран от БГНЕС.
В Берлин ХДС загуби първото място от „Левицата“ - наследник на източногерманските комунисти, а АзГ получи повече от 16%. Две седмици по-рано партията спечели изборите в Саксония-Анхалт. На национално равнище тя вече води в няколко социологически проучвания с подкрепа, доближаваща се до 30%.
Удобното обяснение на политическото статукво е, че германците губят разсъдъка си и затова се нуждаят от още повече напътствия, поправяне и информация от същия елит, срещу който се бунтуват.
По-неудобното обяснение е, че днешните политически останки имат дълга предистория, голяма част от която беше написана по време на управлението на Ангела Меркел.
Меркел, която беше канцлер от 2005 до 2021 г., години наред беше представяна като големия разумен възрастен в западната политика - стабилна, прагматична и успокояващо невъзмутима. От днешна гледна точка тя изглежда по-скоро като архетипен представител на статуквото - блестяща в разчитането и управляването на вътрешния консенсус, но неспособна да забележи момента, в който самият консенсус се превърна в проблем.
Миграцията е най-очевидният пример. АзГ започна съществуването си през 2013 г. като ексцентрична евроскептична партия на университетски преподаватели.
Миграционната криза от 2015 г., по време на която Германия прие близо един милион афганистанци, иракчани и сирийци, помогна за превръщането на партията в много по-широко националистическо движение. То беше заклеймено като „антимиграционно“ от политическия елит, който преди това рязко беше отдалечил миграционната политика от дотогавашните норми.
Неблагоприятното наследство на Меркел обаче се простира далеч отвъд миграцията. Достатъчно е да погледнем енергетиката и отбраната.
След ядрената катастрофа във Фукушима през 2011 г. тя ускори отказа на Германия от ядрената енергетика, като същевременно позволи страната да става все по-зависима от евтиния руски газ.
„Северен поток“ се превърна в символ на стратегическото самонараняване на най-елементарно равнище. Най-важната индустриална икономика в Европа постави нарастващ дял от собствената си енергийна сигурност - както и от тази на целия континент - в ръцете на основния си геополитически противник. Полша и Украйна биеха тревога, но бяха напълно пренебрегнати.
В същото време Германия години наред отделяше за отбрана значително под целта на НАТО от 2% от брутния вътрешен продукт въпреки натиска от Съединените щати - включително от Барак Обама, а не само от Доналд Тръмп.
В крайна сметка Германия едновременно отслабваше вътрешната си енергийна устойчивост, задълбочаваше зависимостта си от Москва и не осигуряваше достатъчно средства за военния съюз, създаден да възпира Москва.
Не беше необходима докторска степен по геополитика, за да бъде забелязан проблемът. Ако нещо помагаше, то докторската степен по-скоро улесняваше замъгляването на истината. Голяма част от уважаваните академични и политически среди твърдо подкрепяха отбора на Меркел.
Съществува и още една тема, която уж почтеният политически център в Германия и Европа винаги избягва да обсъжда: корпоративният икономически модел, носещ отпечатъците на центристите.
Единният европейски пазар трябваше да институционализира свободната конкуренция. Вместо това правителствата, големият бизнес и организираните групи по интереси твърде често се преплитаха в гъста регулаторна мрежа, която защитава утвърдените играчи, вдига бариерите пред навлизането на нови участници и забавя иновациите.
По-малките предприятия потъват в документи, докато индустрията се бори с високите разходи за енергия и производство. Свободни пазари на теория, но все по-тромава картелна икономика на практика.
Най-голямата сила на Меркел беше и най-голямата ѝ слабост. Тя беше изключително добра в това да дава на авторитетните кръгове онова, което те искаха.
Липсваше ѝ по-широкото зрително поле, необходимо, за да разбере, че дори политики, определяни като умерени, могат да бъдат доведени до абсурд. Меркел се превърна в пример за това какво се случва, когато един лидер дотолкова се опияни от аплодисментите на вътрешния кръг, че дългосрочните последици в реалния свят просто изчезнат от погледа му.
Наследникът на Меркел Фридрих Мерц заявява, че Германия се нуждае от „гръбнак“ и „непоколебимост“.
Означава ли това, че можем да очакваме честна равносметка за решенията на собствения му ХДС и на настоящия му коалиционен партньор - социалдемократите, които помогнаха за превръщането на индустриалния двигател на Европа в болния човек на континента? Не разчитайте на това.
Ефектът „Франкенщайн“ е почти завършен. АзГ иска да възстанови енергийните отношения с Москва и да прекрати подкрепата за Украйна - точно онзи тип слепота към Русия, срещу която епохата на Меркел трябваше да имунизира Германия, но вместо това я превърна в част от системата.
Постепенната радикализация на политическия център и възходът на популизма никога не трябваше да бъдат разглеждани като отделни явления. Прекомерните действия на центъра очевидно предизвикаха голяма част от бунта срещу него.
АзГ не е някакво необяснимо германско отклонение. Партията е политическата сянка на епохата на Меркел.
Голяма част от европейския политически елит все още се държи така, сякаш победата над популизма изисква единствено все по-енергична защита на предхождащия го консенсус. Това поставя причината и следствието в обратен ред.
Ако прекомерните действия на статуквото са създали условията, в които популизмът процъфтява, удвояването на залога върху същите политически рефлекси само ще продължи да го подхранва.
Швеция предлага поучителен контраст. В продължение на четири години „Шведски демократи“ упражняваха реално влияние върху правителствената политика, вместо да бъдат поставени под постоянна карантина.
На изборите този месец подкрепата за тях спадна от 20,5 на 17,5%, докато Умерената коалиционна партия отново стана най-голямата политическа сила вдясно.
В Германия АзГ продължава да укрепва, докато политическият елит я държи зад - или може би пред - политическа „защитна стена“.
Поуката е, че традиционните партии трябва да се отнесат сериозно към недоволството, което насочва хората към протестни формации. Те не бива да отхвърлят тези избиратели като еретици, а след това да изразяват изненада, когато протестът се разраства.
Ако Европа иска да победи партии като АзГ, отговорът не е да защитава стария център с още по-силен глас. Тя трябва отново да открие как изглежда действително балансираната политика.
Това е аргументът на „строгата любов“ в защита на центризма: признанието, че самият център е загубил равновесие, не е атака срещу умереността. То е необходимата първа стъпка към завръщането към истинската умереност, която Европа твърде дълго бъркаше с консенсуса на статуквото.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
