„Германец до мозъка на костите, европеец по убеждение и гражданин на света по призвание". Така Фелипе Гонзалес определя бившия германски канцлер и социалдемократ Вили Брант - политикът, който постави началото на края на Студената война. 100 години след рождението му, неговият син - професорът по съвременна история Петер Брант, пише книга за баща си.
Как той вижда Вили Брант и релевантна ли е неговата политика днес - размисли пред Кристина Баксанова.
Проф. Брант, казвате, че са Ви били в повече въпросите за Вашия баща, но сега сте написали книга за него. Защо?
Когато си млад човек, е много натоварващо постоянно въпросите към теб да са за баща ти. Особено когато си постигнал сам нещо в професията или си бил политически ангажиран, когато имаш своите житейски преживявания и дългогодишна дейност като учен - особено пък и историк на съвременността . Така че да пиша и да говоря за това, има логика да го направя не в началото на своята публицистична дейност, а сега - в един по-напреднал стадий.
Проф.Петер Брант е най-голямото от трите деца на Вили и Рут Брант. Детството му преминава в Берлин, когато баща му е кмет на града. През 1961 година пред очите на политика и берлинчанин е издигната стена. Острата критика и протестни действия на управляващия града Вили Брант остават безсилни пред мълчаливото съгласие между Великите сили за издигането на преградата.
Баща ми Вили Брант тогава стана говорител на нерешителността на берлинчани. Но като следваща стъпка това рефлектира в това, че тази ситуация бе използвана за нова инициатива, за нов дългосрочен процес. Започна една дългосрочна политика на разведряване, наречена „Политика на малките стъпки", за да се стигне до една обща промяна на Германия, но и на Европа. Както той тогава го формулира: „Стената означаваше: Завесата е вдигната, но сцената е празна...” Това бе голямо предизвикателство. Не можеш да си блъскаш постоянно главата в стената, а трябва да се търсят конструктивни идеи, които да доведат до ново развитие на ситуацията.
Проф. Петер Брант е бунтарят в семейството. Често застава на позиции, различни от официалната политика на неговия баща. През 60-те години на миналия век членува в радикална студентски организация. Като студент протестира открито срещу американската военна намеса във Виетнам. Тогава баща му Вили Брант е външен министър.
Как баща Ви се отнасяше към този ваш ангажимент?
Естествено, че не беше щастлив, но той самият бе такъв в неговите младежки години. Това не му беше чуждо, но разбира се - моите позиции го натоварваха. Той смяташе, че един млад човек не е глупак, който не бива да бъде приеман на сериозно. Според него младите хора трябва да се уважават, те трябва да се бунтуват и с тях трябва да се води разговор по същество. Събеседникът не е зъл или глупав, просто защото има друго мнение. Той знаеше, че това не е някакво хрумване от моя страна или протест срещу бащата, а нещо сериозно. Всеки човек трупа своя опит, всеки има своето интелектуално развитие. Може би това, което правеше ситуацията по-лека, бе, че аз никога не съм симпатизирал на съветския комунизъм, винаги съм се изказвал критично към него. Личните ни отношения никога не пострадаха заради това.
През 70-те години Вили Брант и Егон Бар правят най-голямата стъпка, която поставя началото на края на Студената война. Двамата създават нова политическа визия - започва политика на разведряване между Запада и Изтока, в центъра на която е диалогът. Подписани са източните договори. Вили Брант е удостоен с Нобелова награда за мир.
Но какво би казал Вили Брант за днешна Европа? Имаме кризата в Украйна...
Не се знае и аз не знам. Мъртвите не могат да говорят, но не би било зле, ако си спомним какви бяха максимите - основните идеи на политиката на разведряване. А именно, да бъде ясно, че конфликтите не се решават с конфронтация. За да се справиш с конфликтните ситуации, е важно да се опиташ да влезеш в главата на другия, какво мисли другия. Винаги да се питаш - как той вижда това от неговата перспектива, кои мотиви го водят, за да направи едно или друго. Това великите сили го научиха по време на конфликта Изток-Запад. Иначе какво щеше да се случи през 1962 година - по време на Кубинската криза, когато светът бе на косъм от ядрена война? Тя се размина, само защото се мислеше по този начин. И оттам, разбира се, изгради една стратегия. Днес бих мислил в същата посока - как можем да използваме нашите опоненти, за да намерим решения. Това принадлежи към неговия начин на мислене. В Германия в момента думата „разбиращ Путин" е проклятие, но това е напълно гротескно. Трябва да разбираш другия, за да можеш по определен начин да действаш с него. Дори когато стигнеш до конфронтация. Дори тогава трябва да се опиташ да го разбереш.
Като федерален канцлер, а по-късно и като председател на социалистическия интернационал Брант посещава всички страни от Източния блок. Два пъти идва и в България.
Когато преди 25 години пада стената, разделяща сърцето на Берлин, Вили Брант заявява: „Сега ще расте заедно това, което е неразделимо". Година по-късно Германия отново е една държава.
Канцлерът Хелмут Кол каза, че не гражданските групи, а държавните мъже са тези, които са извършили промяната. Според вас, кой прави световната политика?
Без нещо да се бе случило в обществата в Източна Европа - това не касае само ГДР, но и преди това Полша, Унгария и дори Съветския съюз, та ако в обществата не се беше случило нещо, държавниците нямаше да има какво да направят. Въпросът е - как политиците използват това, което се случва. Това, че големите актьори изтъкват своята роля е разбираемо, но не само големите хора правят историята, а самите народи.
Кое за Вас е най-важното послание на Вашия баща?
Аз бих изтъкнал на първо място едно общочовешко послание. Към демокрацията принадлежи това - хора, които са различни и дори, които са много различни политически, да бъдат уважавани. Това не означава да не се бориш с тях, политически можеш да се бориш, но трябва да се уважава достойнството на другия. Трябва да се прави разлика, че другият, просто защото има друго мнение, е лош или глупав. Това е най-малкото, което е необходимо в едни демократични отношения, за да можеш да спориш по същество, а не както казваме в Германия, с удари под кръста.
От какво се интересуват Вашите деца, когато разговаряте за Вили Брант - за дядото или за политика?
Дядото. Разбира се, те знаят какъв политик бе. Те бяха малки, когато той почина. Вили Брант не беше домошар, но се грижеше за внуците си. Там наистина няма какво да се критикува при него. Те имат своята представа за него от детството. Моята дъщеря например, казва, че той винаги много хубаво си е играел с нея, но тя винаги се е чудела, че внезапно е трябвало да спре играта и той да и тръгне нанякъде. Някой се е появявал и казвал: „Чака ни следващата среща”. За дъщеря ми като дете то е било трудно за го разбере. Но това е съдбата на хората, които са твърде заети.
