"Най-красивата за танци тази вечер"? За французите завинаги отговорът ще е Силви Вартан. Това е заглавието на един от най-популярните хитове през 60-те години, който превръща едно срамежливо българско момиче в абсолютна звезда за французите.
57 години след първото си стъпване на сцена, Силви Вартан отново излиза пред хиляди фенове идния септември.
С мъдростта, натрупана с десетки албуми и концерти по целия свят, 11 филма, две години на театрална сцена, 6 книги… И с вечната тревога, с която едно момиченце живее от мига, в който разбира, че се откъсва от корените си. Завинаги!
– Силви, моля ви да се върнем към един от най-силните спомени във вашия живот. Той е свързан с една гара. Вие сте във влак, дядо ви тича след влака. Къде отивате, към какво вървите, какво усеща детето Силви в онзи момент?
– Това е един момент скъп на сърцето ми, никога не мога да го забравя. Това е един от най-важните моменти в живота ми. Заминавахме. Заминавахме завинаги, но аз не го знаех… до момента, когато влакът тръгна и дядо ми се отдалечаваше, и ставаше все по-малък пред очите ми. Накрая виждах само кърпичката му. Разбрах, че повече никога няма да го видя.
– Вие го разбрахте тогава? Знаехте, че това е последно?
– Не знаех преди. Ама като видях как моят дядо, дето толкова обичах, да тича... Беше малко стар.... Тичаше след влака с една кърпа бяла и плачеше. И си виках: Ох, Боже, нещо става, много трогателно и много тъжно… и разбрах. Всички плачеха и той ставаше все по-малък и по-малък..... Разбрах, че никога нямаше да го видя...Беше разкъсващо. И до днес не понасям заминавания. Не обичам да заминавам.
– Но вие непрекъснато пътувате? Как успявате?
– Винаги ми се връща този спомен и винаги се вълнувам. Не обичам да си тръгвам, отникъде. Винаги оставям някого след мен и винаги това ме стресира. Много трудни моменти.
– Силви, разказвали сте ми още един от най-силните спомени в живота ви. Това се случва в Искрец. Майка ви ви държи. Усещате особена миризма. Това е Вашият спомен за чувство на сигурност. Разкажете ми какво се случва.
– Мисля, че това е първият ми детски спомен. Съвсем мъничка съм била. Майка ми ме носи на ръце. Пристигнали сме на гарата в Лакатник, родителите ми имаха къща там. Но май, споменът не е от тяхната къща, нечия друга трябва да е било. Пристигнахме вечерта. Изкачихме се по една пътека до селото. Беше ме страх, защото беше стръмно. Спомням си ръцете на мама и момента, в който ме отведе в една стая, където трябваше да спим. Усещах миризма на… вар.
– Вар?
– Да, на вар. Наоколо е бяло, много влажно. Вечер е. Усещам миризма на планина и в същото време – на вар. Мама ме приближава до прозореца и ми казва: Виж ручея, потока, който минава тук. Това за мен е спомен за невероятно щастие. Той изразява радост, сигурност. Всичко от детството ми в България минава през емоции и усещания: миризма, досег, ухание... Още помня миризмата на планината в Лакатник. Затова и толкова много обичам планини, защото ми припомнят тези вълшебни моменти.
През 1962 г. френската рок-икона Джони Холидей кани дебютантката Силви Вартан за подгряващата част на концертите му. Това е началото на 20-годишна история. Тя е и изпепеляваща любов между две от най-популярните личности във Франция. Това е и историята на едно момиче и едно момче, които през 66-та година стават родители на Давид и всячески се опитват да го предпазят от медийния интерес. Това е историята и на двама изключителни артисти, Силви и Джони.
Раздялата идва през 1980 г.. 4 години по-късно Силви Вартан се омъжва за американския продуцент Тони Скоти. И смело решава отново да е майка. През 1998 г. в България осиновява 7-месечната Дарина.
– Силви, говорим за майка ви. Вие сте майка за няколко деца. Вашите ръце са били майчински дори и за децата на Давид, вашия син. Разбира се и за Дарина. Най-напред, припознавате ли се като майка във вашата майка? И различна майка ли бяхте за Давид преди години и сега – за Дарина?
– Не мисля, същата съм. Аз съм тревожна майка, казват децата ми. Родих сина си съвсем млада, бях едва на 21 г.. Тревожех се много. Винаги съм имала чувството, че не преживях достатъчно моменти като майка с него. Когато години по-късно станах майка на Дарина, си казах, че трябва да преживея пълноценно всеки момент.
– Успяхте ли?
– Не! Времето разрушава всичко. Все си обещаваме да задържим и преживеем всеки миг, но всичко се случва толкова бързо.
– Давид го е казвал в много интервюта - Той винаги и бил "синът на...", с много известни родители. Дарина има ли същото чувство в момента? Или години по-късно, тя се чувства по различен начин?
– Не, мисля, че всичките ми деца чувстват същото. Трудно е да имаш известни родители. В някакъв момент, те са изправени пред фотографите, колкото и да ги предпазваме. Ние сме едно "необикновено" семейство. Добре сме, когато сме си в къщи, не навън и не на спектакъл. Те не обичат много да се показват.
– Дарина напуска България на 7 месеца. Тя е много свързана и с Франция, а живее в Съединените щати. Душата й от коя страна е, от каква националност е?
– Аз мисля, че... "кръвта вода на става" е вярно.
– Българка в Лос Анджелис?
– Да! Аз исках дъщеря ми да бъде българка също. Много рано бях откъсната от корените си. Франция ми даде всичко и много я обичам, моята страна е. България е преди всичко страната на родителите ми, но и страната на детството ми, на дълбоката ми същност, на емоциите ми. Те са български.
Много политици са мечтали да получат подкрепата на Силви Вартан в решаващ момент – така, както са я получавали от редица известни артисти. Силви Вартан обаче предпочита да е там, където й се струва морално и смислено да бъде – до тези, които настина имат нужда от помощта й. Събира екип от доброволци в България и смята, че и най-смелите мечти са възможни, щом помагаш на някого.
– Силви, вие живеете и във Франция, и в Съединените щати. Животът ви винаги ще остане свързан и с България. И в трите страни се случват промени в момента и то големи, кардинални промени. Нови хора управляват тези страни. Какво е усещането ви: накъде вървят тези три страни и светът изобщо?
– Дълга тема. Вече не знаем накъде върви светът. Много е стресиращ. Да се надяваме, че тези нови президенти могат да направят света по-добър. Има все повече канали за информация, веднага знаем всичко, което се случва. Всеки ден има лоши новини. Затова и светът е по-стресиращ. Трудно е за всички ни, а и как няма да бъде, като налудничави действия се извършват по целия свят! Страх ме е за децата ни. Не сме в сигурност, не се чувстваме защитени.
– Светът се променя, но колкото и да е стряскащ, имам чувството, че вие оставате спокойна. Доказателство е, че в средата на септември отново излизате на сцената на митичната зала Олимпия...
– Страстта ми към театъра, към пеенето, към професията ми, идва от България. Като дете играх във филма " Под игото". Появявам се за около 5 секунди. За мен обаче беше вълшебно. Мислех си, че съм голяма актриса. Бях във фолклорен костюм, имах грим. Играех във филм по Иван Вазов. Тогава имах просветление. Разбрах, че това е моят живот, да съм актриса, да играя.
– На колко години сте тогава?
– Шест.
– На шест вие знаете какво ще правите в живота си?
– Да. Никога не си промених мнението. Въпреки съветите на майка ми, въпреки молбите й, аз никога не промених решението си. Винаги съм искала да съм актриса. Това е дар! Да играеш, означава да запазиш връзка с детството, с невинността. Важно да е запазиш невинността и свежестта, независимо дали играеш или пееш. Прекрасно е!
Така прелитаме над проблемите и не потъваме в тях. Това е дар! Това е и терапия. Най-красивата професия в света. За мен дойде от България. Всичко, което обичам и до днес, го нося от България.
– Постигнахте ли всичко, което си обеща 6-годишното момиченце Силви тогава, когато играеше в "Под игото" и в национална носия?
– Признавам, че не мога да се оплача. Много ми е дадено, привилегирована съм, че успях да реализирам детската си мечта, против и с цената на всичко. Имам необикновен живот. Живот, в който родителите ми ми показаха пътя. Прекрасни хора! Изпитах желание да напиша книга за мама, за да разкажа живота й, смелостта й, и за татко, защото и двамата са важни. Много бях привързана към родителите си. С тях познах любовта, имах късмет. Всичко в живота започва с родителската любов. И после децата вярват повече в себе си и по-лесно реализират мечтите си.
– Какъв живот живее вашата книга и какво ви казват хората, които са я прочели?
– Мисля, че всеки открива себе си в книгата. Тези, които са познали майчинската любов. Получавам много вълнуващи писма, които ме трогват. Някои хора ми разказват какво са преживели с техните майки. Това е вечна тема, която вълнува всички – всички, които са имали привилегията да се радват на майчина любов. За съжаление, много хора не са я имали. Те също четат и се питат как е възможна чак такава любов.
– Когато влязохте тук, си казахме няколко думи за вашата фондация. Зная, че това е тема, която е в сърцето ви. Как се развива тази фондация, на кого помага? Като говорите за нея, вие се усмихвате. Разкажете ми за нея.
– Когато се върнах в България за първи път след години в изгнание, през 1990 г., видях страната в отчайващ вид. С брат ми Еди, който е бил по-голям от мен, когато сме напуснали България, открихме местата от детството ни. Беше като нож в сърцето. Останахме 12 дни. Пях само веднъж, в София. Признавам, че това е изключително силен спомен. Разтърси ме. Мисля, че всичко си е струвало, дори само заради емоцията, която изпитах тогава в София.
Заради сливането с публиката. Невъзможно е да се опише с думи. Публиката плачеше с мен, аз плачех с нея. Не можех да се владея. Тогава с брат ми Еди решихме да помогнем на страната, на децата, на най-слабите, на възрастните.
Имам късмета да съм заобиколена от невероятни хора. Всички са доброволци. Вицепрезидентката е българка, г-жа Фани Теохарова. Върши фантастична работа и ни насочва към местата, които имат нужда от помощ.
Самите ние също получаваме помощ от Червения кръст и господин Христо Григоров. Съвсем малки сме, но вършим големи неща и имаме големи мечти. Много им благодаря! Никога нямаше да се справя сама. Хората около мен си имат работа и дават от личното си време, за да направят другите щастливи.
– Няколко месеца преди отново да появите на сцената на митичната Олимпия, иска ли ви се отново да почувствате онова незабравимо чувство от концерта ви в София? Имат ли шанс българите да ви видят?
– Разбира се! Да, да, да! Мислех си го, но беше отложено във времето. После пък играх на театрална сцена през последните две години. Едва сега започвам отново да пея. Защо не идното лято, през 2018 г.? Дано е възможно, защото не аз решавам.
– Но вие искате?
– Да, разбира се!
– На добър час, Силви!
