Прашасалото хъмви реве по разнебитения път с потънали в жълтеникава мръсотия сергии. Хората отстрани сякаш също са покрити с жълтеникава мръсотия. Отляво се издига хълм с накачулени къщички от камъни и кал. Между тях танцуват жълти стълбове прахоляк - малки спирали торнадо, вдигнати от вятъра. „Шит уинд,” вика Доктора и се хили. „Тука всичките лайна се изсипват на улицата. Като стане 40 градуса, за половин час изсъхват и стават на прах. После вятърът ги вдига и си ги дишат. Затуй американците му викат шит уинд.” Доктора заравя прошарения си мустак в черно-бялото афганско шалче. И то е станало жълтеникаво.
Доктора и цяла колона военни ни взеха от летището и ни карат през Кабул към военна база. Викат му Доктора, защото е военен лекар. В хъмвито сме двама цивилни – аз и колегата Ангарев. „Петков,” вика Ангарев притеснен. „Абе... имаш ли още едно шалче?” Нямам. Взех си само едно от София, защото сме в Кабул само за 2-3 дни. Увил съм си добре устата и носа с тънкия памук на няколко ката. Между мен и Ангарев трополят кубинките на картечаря, който се върти отгоре на купола. И той е увит с шал. Цялото хъмви е пълно с жълтеникав фин прах. Бронираните стъкла може и да спрат куршум от калашник, но от шит уинд няма спасение.
С Ангарев се знаем от казармата и затова си викаме на фамилия. Малко съм гузен, че не се бях сетил да му кажа за шит уинд, преди да тръгнем за Кабул. Обещавам да му купя шал за подарък, веднага щом спрем в базата. Той идва за първи път, а аз – за четвърти. Предния път ходих сам между къщичките нагоре. Даже влизах в една на гости да пия чай. Между тях няма улици, а прашни пътеки. Имат си и вътрешни тоалетни. От всяка къщичка стърчи тръба, която води до спечена купчина на пътеката. Вътре къщичките са много чисти. Отвън, обаче, шета само шит уинд.
Вчера се прибирах от работа към вкъщи. Обикновено минавам през градинката до 22-ро училище. Пече слънце, топло е. Снегът се е стопил, но дърветата са голи и все още в София е предпролетно грозно. В пясъчника на градинката седят три дечица и ровят с лопатки, а майките им пушат на съседните пейки. Не знам за пясъчника, но цялата улица нагоре е осеяна с кучешки изпражнения – десетки, навсякъде. Изведнъж духва вятър и въздухът става прашен. Шит уинд. Така ще е цяла пролет. И цяло лято.
След всяко връщане от Афганистан правя една и съща констатация. За последните 10 години София все повече заприличва на Кабул – мръсни улици, порутени сгради и прахоляк с изпражнения. Не ме разбирайте погрешно. Преди гражданската война Кабул също е бил прекрасен град – с европейска и ориенталска част, с широки булеварди, дори и с тролеи. С вековни гори наоколо. А едно време в София миеха улиците редовно. Беше чисто.
Подминавам пушещите майки до 22-ро училище. Искам да ги попитам дали знаят какво точно дишат дечицата им в пясъчника. Вместо това забивам нос в деколтето на тениската си и продължавам. Засега в България си нося афганските шалове само през зимата, за да ми топлят на врата. Може би софийският шит уинд не е толкова опасен като кабулския.
---
*Shit wind – лайнян вятър
Още от Венелин Петков:
bTV Репортерите: „Парашутисти”
bTV Репортерите: „Почистване по естонски”
bTV Документите: „Пътуване в Афганистан”
Еп.1: „Опиум и рози”
