Павло Жилин e офицер от наборната служба на Украйна, който търси войници за армията на страната. Когато патрулът му излиза по улиците на град Черкаси, мъжете често отклоняват посоката в опитите си да ги избегнат.

Почти две години след пълномащабното нахлуване на Русия, вече няма необходимия брой доброволци на фронтовата линия.

Повечето от онези, които по-рано са искали да се бият, са или мъртви и ранени, или са все още на фронта и чакат да бъдат заменени от новобранци.

Дейвид Камерън: Ако се разреши на Путин да превземе една държава, той няма да спре дотам

Той е обсъдил с Николай Денков и Мария Габлиел помощта за Украйна, сътрудничеството в рамките на НАТО и нелегалната миграция

В Черкаси, както и навсякъде другаде, намирането им не е лесно сега. Първоначалният изблик на желание и енергия за присъединяване е изчезнал. Украйна е изтощена, разказва Би Би Си.

„Не мога да разбера. Хората се разхождат навън, сякаш войната е някъде далече. Това е пълномащабно нахлуване, а сякаш хората все още не се интересуват“, казва Павло.

Той е разочарован от това, което определя като безразличие.

„Трябва всички да се съберат, както в първия ден. Тогава всички бяха единни като братя“, допълва мъжът.

Службата за сигурност в Черкаси затваря местните социални медийни канали, които предупреждават хората, когато наборните екипи са в града и ги предупреждават за райони, които трябва да избягват.

Разрушения в Донецк

Снимка: Ройтерс

На 24 години Павло е пожертвал много за страната си. Той е израснал, мечтаейки да бъде войник - очите му греят, когато си спомня това. Служи в армията през февруари 2022 г., когато руските войски прекосяват границата.

Той се бие край Киев, след това в Соледар в Източен Донбас, където битката е жестока. През първото лято той е преместен в Бахмут.

Кристина и Свитлана умират под ракетен обстрел в Украйна 20 минути след последното си дуетно изпълнение

С песните си те събирали пари за войници и цивилни

„Попаднахме под силен обстрел. Един снаряд падна до мен. Загубих целия си лакът. Не остана нищо“, казва Павло. Тогава той успял да пропълзи под един храст и започнал да се моли.

Войникът признава, че пристигането в болницата е било огромно облекчение - не само защото е оцелял, но и защото най-накрая е бил извън фронтовата линия.

"Беше трудно там. Дори не мога да го опиша с думи", казва той, поглежда надолу и замълчава.

Травмите на Павло са тежки. Дясната му ръка е ампутирана под рамото, все още изпитва болка там, има и шрапнели в крака. Неговата основна протеза му позволява ограничено движение.

Но той иска да продължи да служи и затова става офицер от наборната служба.

След всичко, което преживява, се чуди дали разбира защо други мъже избягват наборната служба.

Русия бомбардира свое село… без да иска

Инцидентът е станал в село Петропавловка във Воронежка област, което се намира на 150 километра от Украйна

„Един ден децата им ще питат какво са правили през войната, когато мъжете са се биели. Когато отговорят „Криех се“, тогава децата им няма да имат очи за тях “, твърдо казва Павло.

И все пак цената, която Украйна плаща, за да се защити, вече е огромна. Мъжът признава, че от цялата му компания от приятели не е останал „почти никой“.

„Единствените останали са ранени като мен. Другите са мъртви,“ казва той.

В края на Черкаси има гробище с дълга редица от скорошни гробове. Там са положени мъжете от всички възрасти от града, които са загинали в битки. Украйна почита мъртвите като герои, но семействата им са тези, които скърбят за тях.

Всеки гроб е украсен с национални знамена и отрупан с венци и цветя. Снимки са прикрепени към кръстове, има и лица, гравирани върху мраморни надгробни плочи - на войници във военна униформа.

Ина не може да постави снимката на сина си на гроба му. Изображението, което използва за погребението му, все още е в дома ѝ - не е готова да го пусне.

Войник намери любовта в болница: Той е бил тежко ранен в Херсон

Лидия в началото е шокирана от състоянието му

Владислав Биканов е убит миналия юни при експлозия на мина близо до Бахмут. На 22 години той вече е заместник-командир.

„Вярвам, че синът ми умря, правейки правилното нещо“, казва твърдо Ина, докато дъщеря ѝ плаче тихо до нея.

„Мислите ли, че синът ми не се страхуваше? И аз се страхувах, когато той отиде. Всички се страхуват да не умрат. Но може би да си поробен от Русия не е по-страшно? Сега виждаме смъртта. Много е трудно. Много трудно. Но няма връщане назад. Не можем да се откажем“, казва още майката на Владислав.