Дороти По пише есе в отговор на мотивите против и в подкрепа на контрола за притежание на оръжие в САЩ. Тя губи баща си преди пет десетилетия, когато се самоубива с пистолет. Преди година синът й умира по същия начин. В последствие жената става доброволец във фондация за превенция на самоубийствата. Споделя историята си пред Си Ен Ен.

Аз съм майка на три деца и възгледите ми за притежание не оръжие се развиха значително през годините. Съпругът му ловува и вярва силно в правото да носи оръжие. Но когато 25-годишният ми сън Питър се простреля в момент на отчаяние през април 2012 година, пред мен се появи суровата реалност. В Америка самоубийствата са почти два пъти повече от убийствата, причинени от стрелба – грубо 19 000 от 30 000 общо всяка година. Въпреки тези данни ние се страхуваме неправилно и говорим главно за престъпниците в дебатите за контрола на огнестрелните оръжия.

Запознах се с тях в горещото лято на 1963 година. Баща ми, тогава на 53 години, ни изгони навън от къщата, за да прекараме един забавен следобед на басейна. Обади се на полицията, написа „Съжалявам” на лист хартия и се застреля в мазето.

Наскоро беше загубил работата си. Без да знае как ще подкрепя семейството си оттук нататък, той изчисли колко от осигуровките му ще бъдат изплатени след смъртта му. Парите бяха достатъчни на майка ми да отгледа всички нас петимата, които бяхме на възраст между 5 и 15 години тогава.

Ясно си спомням безгрижната радост онзи ден под слънцето, която беше сломена от объркване, шок, скръб и срам. От този ден нататък светът започна да ми се струва много по-малко безопасен.

15 години по-късно станах военноморски офицер, за да подкрепям себе си и никога повече да не бъда финансова тежест за някого. Специализирах се в използването на пушка М-16, почувствах тръпката от стрелбата с 45-калибров пистолет и посетих неколкократно стрелбище, където използвах 38-калибровия револвер на един приятел. Не се страхувах от огнестрелно оръжие.

Когато синовете ми бяха малки, аз се отървах от пистолета, защото тогава се притеснявах повече за тях, отколкото за себе си. Спомних си опита на колега – приятел на сина й беше прострелян в гаража й, когато друг младеж донесъл оръжие със себе си, без знанието на възрастни.

И тримата ми умни, атлетични синове завършиха колеж и си намериха доходоносни работи.

През лятото на 2011 година средният ми син си купи къща извън Балтимор заедно със своята настояща приятелка, с която бяха заедно от 5 години. Както често правеше, Питър следваше по-големия си брат, купувайки си пистолет за самозащита и стрелба по мишени. Оръжията започнаха да му харесват и си купи още пушка и меч - „инструменти”, създадени да убиват.

Когато Питър гордо ми показа новия си пистолет, му разказах за самоубийството на баща ми преди 50 години – болката и страданието, което то ми причини, и уплахата ми за него веднага се появи. Цитирах му редица надеждни проучвания, които показват, че вероятността да го използва срещу член на семейството си е много по-голяма от това да го насочи срещу някой външен човек. Той се изненада. Но казвайки каквото мислех, освободих страховете си, удовлетворена от това, че е „предупреден и въоръжен”.

Десет месеца по-късно знаех, че Питър е нещастен от работата си, но никой близък до него не си е представял, че е толкова отчаян. Обади се в работа в петък, че е болен, написа на мен и на годеницата си бележки, в които обясни, че ни обича и се извинява, отиде в близката гора, обади се на полицията и се простреля в главата.

Остави книжката и разрешение за донорство до себе си. Няколко души получиха последни подаръци, половината от които спасиха животи.

Любовната ни афера с оръжията в тази страна трябва да бъде укротена със здравословна доза уважение към всички опасности от това да притежаваш оръжие. Подкрепям правото на индивидите да взимат информирани решения за това дали и как да държат оръжие в домовете си.

Имайки предвид колко оръжия вече са някъде навън, алармирането на притежателите им за рисковете и стъпките за понижаването им изглежда по-мъдро от думите да се отървем от тях напълно.

Решена да спестя на другите родители този ужасяващ опит, изучих голяма част от проучванията, свързани със самоубийства и огнестрелно оръжие. Оказа се, че е мит твърдението, че без пистолет в ръката, хората, които са решили да отнемат живота си, ще намерят друг начин. За много от тях кризата е само временна и 90% от тези, които оцеляват, не продължават с опитите да се самоубият.

Пазейки семейството си от този риск, означава да се отървете от или да заключите оръжието си. Притежавайки пистолет вкъщи, удвоявате опасността то това някой от семейството да се самоубие с него. Сейфове, ключалки и държане на патроните на различно място могат да намалят, но не и да елиминират риска.

Много от нас преживяват моменти на изключително отчаяние, без значение дали са ментално болни или не. По-голямата част успяват да преминат през тези трудни дни и се научават да се справят с изпитанията на живота. Въпреки че оръжията нямат намерение, те носят смърт. Самото присъствие в един дом на този най-смъртоносен „уред” прави решението на някой дали да се самоубие или не много лесно, бързо и сигурно.

Надеждата ми е хората, които разпознават наистина реалната заплаха от самоубийство, да разберат, че тя е предотвратима. Ако подозирате, че някой от вашето семейство може да страда от депресия или има самоубийствени мисли, моля ви, изкарайте пистолета от къщата си или сменете комбинацията за касата, я която го държите, преди да е станало твърде късно.